На едно погранично село, със стотина души население, един магазин, без лекар, без полицай, почти без деца, с паметник на Петко войвода и желание да се възражда, хората искат да сменят името - от Плевун да стане... Пелевун. Община Ивайловград подкрепя идеята, всичко това е самата истина – български селяни са се втурнали да добавят едно „е“ към името на селището си; готови на битка години, колкото продължава такава промяна.
Поводът: десетилетия селото се е казвало Пелевун. Петко войвода е опазил родовете в Пелевун от башибозука,
името е вписано в аналите
През 80-те години на миналия век кметът решил да посъкрати нещата, махнал едното „е“ (сама по себе си любопитна история). До днес жителите наричат себе си „пелевунци“, неформалното название е Пелевун. Това е естественото историческо име.
Но струват ли си усилията, мъките? Чак до президента трябва да се отнесе предложението, от него зависят селищните названия. Хората личните карти и шофьорските книжки ще трябва да сменят при успех, тоест и собствени пари ще коства идеята. Историята, героизмът на Петко войвода няма да помръкнат със сегашното име, както не са 40 години. Нямат ли си друга работа тия хора?
По сходен начин и друго село – в Централна България, се преименува миналата година. След дълги усилия Стефан Стамболово, община Полски Тръмбеш, стана Градина. Дори референдум се проведе. Нищо срещу Стамболов – хората просто си искаха името от детството - „Градина, Градина-та ми...“. И когато в крайна сметка президентът издаде указ, настана селски празник.
Дали не си струва да обединим за общ извод двата примера? И така да помислим върху отговора на „Нямат ли си друга работа тия хора?“. При всички случаи е добре да помислим, защото е повече от интересно, когато люде
отдават доброволно време и енергия
за точно такива галимации; едно „е“ си е направо чутовен случай.
Първото възможно обяснение почива върху обективна картина, която обаче психологически не поставя порива в много добра светлина. Обезлюдяване, обезверение, нищослучване, самота, празнота – такъв е животът в българските села. И с много свободно време при многото пенсионери. Все с нещо трябва да се занимават хората. За да не откачиш, да има смисъл живеенето - както при всеки човек, с нещо трябва да си ангажиран, да си го измислиш. След като докарването на лекар не зависи от тях (здравната реформа), нито отварянето на опустялото училище, нито влак да пуснат, най-малко деца да народят.... какво им остава на тия хора, освен да потърсят (о)значенията в историята, да се занимаят с родовете, паметта – и да измислят смяна на селското име.
Има и второ възможно обяснение, пак върху обективна картина, но по-широка: „Местното“, „паметта“, „историята“, „градът“ (вместо селото) е едновременно тренд и постоянна тема дори в най-прогресивните български среди - литература, изобразително изкуство, музика, архитектура.. - в лустро, чрез други думи. Георги Господинов пласира на запад изцяло местно съдържание (българско, примерно за детството си; да не мислите, че ще продаде в Швеция истории за шведското детство?); когато пък някой се прехласва по крафт бира, то той (без да го разбира най-често) въздига стария занаят, локалната рецепта, умението от поколенията. С други думи, нищо по-различно не правят селяните с „е“-то от най-напредничавите граждани – различни прояви на въздишка по "старото", характерна за всички ни.
Има и трето обяснение: „Търсим смисъл, търсим го като общност, търсим да се занимаваме с нещо хубаво“ – „И понеже чай да пием не става, да се бесим не щем, а искаме да живеем, да живеем!, намираме смисъла заедно там, където единствено можем“. Ако сме философи или наливаме от пусто в празно, следва да отчетем, че няма как това да е единственият за намиране смисъл. Но
нито жителите на най-затънените краища, нито мегакосмополитите
са философи, а най-обикновени хора.
Това търсене на смисъл, на живот, опиращо чак до едно "е", е и изследователски интересно, и художествено предизвикателно. Красиво, мен ако питате. Грозно и глупаво - когато не се забелязва.
