Помним ли фразата „Няма да ходити, където искати и да задавати въпроси?“ * Помним я, тя беше една от съставките на арогантността, която свали предишното правителство. Но ако много те привлича, пък и ти се удава да си арогантен, не слагаш в сметката опасността. На хората на власт след последните избори им харесва да са арогантни. Влече ги и си има обяснение. Те много дълго чакаха, те много мъчително се преструваха, те скътаха желанието за мъст в най-тайното джобче на душите си и така го опазиха. След краха на нацизма германски офицери се самоубиват – не само от страх от възмездие, а и от огромното разочарование, че нещо, в което са вярвали, е било победено – така пишеше в някакво изследване. Да знаете след 10 ноември 1989 някой от най-шумните хвалители на комунизма да си тегли куршума от мъка? Не. Друго направиха – тръгнаха по църкви, научиха се да се кръстят, натъпкаха в джобовете си фабрики, направиха заменки на келяви земи с терени край морето. И мълчаха. Много дълго мълчаха. Затова след изборите през април избълваха думи, които се бяха съсирили от чакане. Гаф след гаф. Как се нарича гаф, с който се гордееш? На моменти дори беше смешно. А това, което е смешно, няма как да е страшно.
Само че днес в Струмяни никак не беше смешно. „Няма да ходити, където искате…“ Гергана Петрова иска да отиде в Струмяни. Може. Иска да рине кал. Разрешава ѝ се. Иска да каже нещо на премиера. Какво? И къде си навлязла в зоната за журналисти?! Наличието на „Зона за журналисти“ в Струмяни е авангарден комплимент. Водата заля селото, в магазина покупките се записват в тетрадка за вересии, 80 процента от населението са пенсионери, повечето с минимални пенсии, но има „зона“, в която не може да влезе кой да е. Гергана Петрова е еколожка, доброволка, журналистка, каква работа има тя в „зоната“? И къде са ѝ удостоверяващите документи – в ботушите, с които рине кал? Колко страшна беше тя за премиера? Колко неуместна бе младата жена в това тежкарско посещение в сталински стил с военен уклон? Колко пълен догоре със себе си трябва да си, за да ти пречи журналистически въпрос?
Няма никакво, абсолютно никакво значение как ще завърши наредената от премиера Румен Радев проверка за ареста на Гергана. Какъвто и да е резултатът, той ще е същата преструвка като поздравлението му към доброволците. Той им е благодарен, но най-добре да не му се мяркат пред очите, защото точно те, газейки с лопатите в калта, виждат кални истини и са готови да питат. Гергана беше брутално тикана в автомобил от полицаи, докато крещеше: „Това си е моето село! Нищо лошо не съм направила. Аз съм доброволка. Пуснете ме, искам да си отида вкъщи при детето.“ Имаше и още едно натъпкване в кола – на мъж. И там крясъци на хора от селото: „Той нищо не е направил!“ Това може да си е тяхното село, но силата срещу тях притежава държавата. И я притежава в такава степен, в каквато не е бивало скоро. Това, решиха те, си е тяхната държава.
Когато силата е толкова мощна, започва нагнетяването на нагласите: едни хора стават още по-сервилни, други още по-настървени, трети се оттеглят в себе си, четвърти в чужбина. От това правителство се очакваше да внесе спокойствие. И днес се чувстваме като хора, на които са пуснали филма, четири месеца след като са им прочели субтитрите. Толкова надежда имаше в субтитрите! Толкова позорен се оказа днес филмът!
За много хора днешният ден се превърна в начало на преминаването на това правителство в режим на самоунищожение. Защото „това си е моето село“ може да е истина, но „това си е моята лична държава“ няма как да е истина. Ние сме държавата. Ние даваме властта. Вие я ползвате под наем. Затова ние сме властимащите, а вие властползващите. Струва ми се, че доста хора днес си припомниха тези азбучни истини от буквара на демокрацията.
-------
*Йордан Цонев, декември 2025 г. в кулоарите на Народното събрание
