„Животът е тълковен речник“, Веселина Седларска

издателство „Сиела“

Това не е обикновена тъга. Това е тъга стръвница. Тъга на човек в разцвета на изтощението си. На силния човек, който не спира да се бори, при това с пълното съзнание, че предварително е загубил битките с бедите, със старостта и смъртта.

Героите на Веселина Седларска имат усет за миналото и за бъдещето. Колкото са по-добри, толкова по-ясно виждат през времето, макар че това рядко им носи щастие. Знанието, получено случайно, по усет или с натрупването на тежък опит, се складира като ценност, и макар че понякога те успяват да помогнат на някого, почти никога не успяват да помогнат на самите себе си.

Знанието, което истински интересува авторката, е скрито в самия език. Не един или двама от героите са преводачи, писатели или журналисти. Някои от тях са чужденци, които сега напредват в усвояването на новия език, или пък са деца, които се изразяват сладко с думичките, употребявани за първи път. Ловко е боравенето с фразите и формулите на различните времена – например езикът на социализма в различните сфери и в съответните стилове. Когато някой от героите се връща към спомените си, той често превключва на езика от онези времена, най-вероятно дори без да попита авторката си дали може. „Думите са и хлябът, и трохите. Те са цената и рестото. Примката на шията на осъдения на обесване, и клонът, който може да се счупи и така да отмени присъдата. Медът и жилото, грешката и прошката, Пегас и троянският кон. Портата, която се отваря, и вратата, която се затръшва. Те са даровете на тримата влъхви, но също така и даровете на данайците. Думата може да бъде надбягана само от друга дума. Всяка случка е страница от тълковен речник, която животът е отворил – понякога, за да потвърди дума, друг път, за да отрече. Сричаме до края. Живеем правописа. Животът е тълковен речник, който трябва внимателно да бъде писан и още по-внимателно четен.“

Освен езика, и паметта е важен образ, почти пълноценен герой, който прави фотобомби и се вмъква в историите; придава им дълбочина; създава резервни копия. Всеки спомен тук е като цяла преписка, папка, в която заедно с фактите и документите се трупат емоции, сравнения, съжаления и разсъждения. Много от героите на Веселина Седларска имат навика да мислят прекалено много, да трупат чувства върху чувствата и съображения върху всяко минало или предстоящо решение. Често това свръхобмисляне и прекомерно осъзнаване ги изтощава и отнема силите им. Емпатията става диагноза. Като всяко нещо, с които се прекали, и чувствителността, и добротата, и любезността могат да предизвикат натравяне; като човека Тилилу, постепенно и без съпротива смлян в месомелачката на времето.

Последният разказ, от който е взето заглавието на целия сборник, би могъл да бъде издаден като отделна книга, всеки отделен текст – на нова страница. В него с афористична точност и с кратки истории, които звучат като притчи, са казани много красиви и много точни мисли.

Цялата книга е тъжна, дори смешните разкази са тъжни, но е толкова красива, че се врязва в сърцето ти и остава там.

А ето и един от тях.

Кажи коя съм

Катина е жена в разцвета на изтощението си. Ето я тича с две кутии…, но да караме подред.

Родителите ѝ винаги са правили всичко заедно. Вървяха заедно като двата крака на едно тяло, работеха заедно като двете ръце на един човек. Започнеше ли единият изречение, другият го довършваше. Веднъж майка ѝ каза, че когато баща ѝ пие вода, тя не смее да диша – да не се задави баща ѝ. Накрая толкова взеха да си приличат, че непознати ги мислеха за брат и сестра. Катина не помни случка само с майка си или само с баща си. Били съученици в гимназията, после колеги първо в университета, после в службата. Живеем си в една вечна оперативка, рече веднъж баща ѝ. „Докторе – каза преди година Катина, - възможно ли е човек да се разболее от Алцхаймер по симпатия, след като друг вече се е разболял?“ И са точно на една и съща голяма възраст? – попита докторът с подигравателно пламъче в очите. Да, на една и съща, всичко им е едно и също, сега вече и диагнозата. Катина не мислеше като доктора, не беше еднаквата възраст причината, друга беше. Докато все още бяха с ума си, те вече се бяха превърнали в един човек.

Катина има агенция за недвижими имоти. Неблагодарна работа, много усилия, часове и дни се изнизват безрезултатно. Ето оня ден почти беше продала една кокетна къщичка във вилната зона. Клиентите я харесаха много, да не говорим с какви очи гледаха големия бор пред нея, не беше и скъпа. И докато вече си правеха планове къде ще вържат хамак и ще си четат по цял ден в него, жената изведнъж се втренчи в огромната къща току до малката. Не беше къща, а къщище, тераса с колони в йонийски ли, дорийски ли стил, жената не можа да си сети, но се усъмни, че от този палат ще се вдига голямо гюрултия и ядец на тихото люлеене с книжка в хамак. От другата страна пък живееше симпатичен старец, когото клиентката попита шуми ли се много в голямата къща. Старецът рече много хубаво стана, че оглушах, хич не ги чувам като се събират, ама те и без това рядко се събират, той Тончо (да го наречем така) и без това през повечето време от годината е в затвора. Аааа, не е крадец момчето, нищо няма да ви открадне, даже помага за някои тежки работи като го помоля, сутеньор е. И сделката в този момент се срути.

Такава е работата на Катина, но пък може да излиза през работно време, да притичва до вкъщи и да наглежда старците. В началото лепеше бележки. На хладилника: „Супата да се затопли в микровълновата, минута и половина.“ На микровълновата: „Преди супата се вземат хапчетата.“ На външната врата: „Не отваряйте когато се звъни“. Известно време така, после бележките се промениха: „Това е хладилник, не се оставя отворен“, „Това е прозорец, през него не може да се излиза“, „Това е душ, тук не се мият ръце“, сега вече не оставяше бележки, защото разбра, че никой не ги чете. А и те станаха по-кротки, по-примирени някак. Но тя все така мислеше за тях непрекъснато и отскачаше да ги нагледа, понякога по три пъти на ден.

Всеки обед им носи храна. Взема я от закусвалня наблизо, добре че все още има места, където готвят яхнии. Ето я, тича с две кутии, отучи се да върви нормално, все тича, все бърза, все тревожна. Катина влиза в блока, взема по две стъпала наведнъж, какво ли ще завари днес. Нищо особено, майка ѝ и баща ѝ дремят в леглата си на ъгловата спалня. Добре че запази тази старомодна спалня под ъгъл, така двамата хем се виждат, хем не си пречат. Повдига майка си, подлага възглавница зад гърба ѝ, дава яденето с надробени хапки на безопасна табличка. После същото с баща си, той се оказа по-злояд. И сега не почва да се храни, втренчил се е в майка ѝ, казва:

- Ти коя си?

- Аз съм на Стоимен шивача дъщерята – казва майка ѝ, след като преглъща хапка.

Баща й се напряга, ако може да се прави погледограма, тя щеше да е ту нагоре, ту надолу като кардиограма. Изведнъж погледът му се фиксира, като да се е хванал за някаква стабилна опора.

- Знам го шивача, аз му бях зет – казва доволно. – Аз съм Герчо.

- Хубаво име имаш – казва майка ѝ, докато рови с вилицата си.

Катина ги гледа. Моментът е важен – майка ѝ и баща ѝ се запознават. Гледа ги с най-голямата милост, която може да побере препускащото ѝ сърце.