"Кръвни връзки", Ю Несбьо
превод Ева Кънева, изд. "Емас"
Норвежецът Ю Несбьо няма нужда от представяне – книгите му, продадени в над 60 милиона екземпляра, се четат на повече от 50 езика, а инспектор Хари Хуле е обичан по цял свят. Сега кралят на скандинавското криминале отново ни среща с братята Рой и Карл от завладяващия си трилър "Кралството", за който Стивън Кинг споделя: "Не можех да го оставя. Поразителен, оригинален, този роман е специален по всякакъв начин."
У нас "Кръвни връзки", продължение на "Кралството", излиза като част от скандинавската селекция на издателство "Емас", наред с майсторите Сьорен Свайструп, Юси Адлер-Улсен, Ирса Сигурдардотир, Самюел Бьорк... Първата книжна среща на българската аудитория с норвежкия писател се състоя през далечната 2008 г. с романа "Червеношийката". Оттогава поредицата за инспектор Хари Хуле и другите му самостоятелни книги го утвърждават като най-емблематичния и четен автор на скандинавски ноар. Някои от неговите произведения са екранизирани, а в момента Netflix снима сериал по поредицата му за противоречивия инспектор.
Ю Несбьо е роден на 29 март 1960 г. в Осло. Баща му е ръководител на транспортно дружество, а майка му – библиотекарка. Несбьо напуска училище, за да стане футболист в мъжкия отбор по футбол на Молде, с който печели Купата на Норвегия и е обявен за най-добър играч. Но мечтата му да играе професионално е разбита, когато на 18-годишна възраст разкъсва връзки в коляното. След три години военна служба посещава бизнес училище и сформира групата Di derre. Когато издател му поръчва да напише мемоари за живота на пътя с групата си, на него вместо това му хрумва сюжета за първия му роман "Прилепът"... Така се ражда любимецът на милиони инспектор Хари Хуле. Днес Несбьо е един от най-продаваните криминални писатели в света.
На 15 ноември от 18:30 в столичното пространско "Event Space 2020" българските читатели ще имат възможност да се срещнат с норвежеца за първи път на живо. Писателят и кинокритик Благой Д. Иванов с помощта на преводачката Ева Кънева ще поговори с Ю Несбьо за "Кръвни връзки", за съвременното кино и за скандинавската криминална литература. След края на разговора е предвидено време за автографи.
А дотогава предлагаме на най-нетърпеливите откъс от романа:
-----
Всички си имат слабо място – втълпяваше ми татко, докато ме учеше да се боксирам. Бях по-дребен от другите момчета, но той ми показа, че в защитата дори на най-страховития противник има пробойна, непокрито място, грешка, която състезателят е осъден да повтаря. Татко ме научи и друго: не е достатъчно да намериш въпросната ахилесова пета. Трябва да си и достатъчно коравосърдечен, за да се възползваш от нея, без да се поколебаеш. Ето, това пък беше моето слабо място. Моето сърце кървеше заради себеподобните ми, съпреживяваше чуждата слабост като своя. С времето обаче обръгнах. И сърцето ми закоравя. Да, може да се каже, че в момента сърцето ми е леден мъртъв вулкан, който последно избухна преди осем години. Още тогава бе започналo да изстива. Още тогава беше достатъчно студено, за да ме превърне в убиец.
Това си мислех, докато стоях на стълбите на къща с гараж и ябълкова градина в есенни багри в жилищния квартал "Шелсос" в северната част на Осло. Мислех си, че съм убиец.
Беше събота вечер, осем без нещо. Тъкмо бях притиснал палец към звънеца на входната врата. Отдолу, върху керамична табелка с формата на сърце, пишеше "Тук живее семейство Халден" и беше нарисувано усмихнато личице.
Не знам дали си мислех, че съм убиец, защото вече изпитвах угризения, или защото се опитвах да си вдъхна кураж, че съм способен да се справя с предстоящата задача, защото съм правил и по-лоши неща.
Чух стъпки отвътре. Сърцето ми се разблъска. Запази спокойствие. Кажи си "майната му" и да се приключва.
Вратата се отвори.
– Добър вечер.
Мъжът беше снажен, много по-висок от моите 175 сантиметра. Слаб, почти кльощав, с прошарена коса, младееше за своите четиресет и една години – знаех на колко е, защото бях проверил. Зад него от закачалка в коридора висяха два непромокаеми детски гащеризона. На пода се въргаляха малки и големи обувки, струпани в организирания безпорядък, така типичен за семейства с малки деца. От онлайн справка в имотния регистър разбрах, че къщата е собственост на семейството от четири години. Навярно съпругата на Бент Халден е пожелала да я купят, защото е забременяла с второто им дете и е сметнала, че ще им трябва повече пространство. Поне така предполагах, съдейки по профила ѝ в Инстаграм. А Бент Халден е предпочитал къща по-близо до планината, за да му е било до места, подходящи за джогинг и за ски. Потърсих името му в Гугъл и го открих в списъци с участници в различни местни състезания по ски и ориентиране. В списъците от последните няколко години обаче името му отсъстваше. Явно времето му за спорт беше намаляло. Отчасти защото две деца изискват два пъти повече работа от едно, но най-вече защото заедно с колегата си Юн Фюр, Халден беше основал фирма и му се налагаше да работи повече – а не по-малко – отколкото преди да започне собствен бизнес. Само предполагах, но се съмнявах да съм далеч от истината. Фирмата се казваше "Гео Дата". Бяха ѝ възложили да направи геоложко проучване на терена около Тоде във връзка със строежа на тунел – алтернативно трасе на главния път, който минаваше през центъра на Ус от незапомнени времена, много преди да го категоризират като първокласен път през 1931-ва.
Навлажних устни.
– Казвам се Рой Опгор. Помниш ли ме?
Нахлузих добродушната физиономия на смутен провинциалист, дошъл в града. Не ме бива в тази част и подозирам, че каквото и да направя, винаги ще съм си същият Рой: малко мрачен, навъсен, резервиран. За мой късмет норвежците имат доверие на хора с моето излъчване. Явно си мислят, че стеснителността, социалната непохватност и честността вървят ръка за ръка. Всъщност, самият аз застъпвам това мнение.
Бент издаде провлачено "ааа", нещо средно между "да" и "не съм сигурен".
– Беше дошъл по работа в Ус и ми остави колата си за ремонт – подсетих го аз.
– А, вярно! – Показалецът му проряза въздуха. – Ти свърши чудесна работа.. – Свъси вежди и в челото му се вряза V-образна бръчка. – Да не би да не си получил плащането?
– Напротив, получих го. – Опитах се да се позасмея. – Извинявай. Май беше редно да ти звънна предварително, но нали ни знаеш нас, от глухата провинция – направо цъфваме пред прага ти. Тъкмо се прибрах от Полша и понеже така и така съм в града, се сетих, че в жабката на колата ми има нещо твое. Това.
Вдигнах предмета пред очите му. Бент нямаше ни най-малка представа какво представлява лъскавият метален предмет.
– Намерих го, след като ти върнах колата. Забравил съм да го оставя обратно на мястото му. Колата си върви и без него, но с него ще е много по-добре. Къде е звярът?
– Колата ли? Сега ли? Моля те, не си прави труда. Сам ще го монтирам. Впрочем, какво представлява?
– Щом не знаеш, как смяташ да го монтираш, а?
Бенте ме погледна, усмихна се и поклати глава.
– Хубав въпрос.
– Взел съм ти пари за работа, която като никога не съм изпипал. Ще отнеме само пет минути. Е, къде…?
– В гаража – Бенте изхлузи домашните си пантофи, откачи ключовете за аудито от закачалката и напъха крака в чифт маратонки. – Камила! Слизам в гаража!
– Време е Сигюр да си ляга! – извика в отговор женски глас.
– Ти го приготви, а аз ще му почета! Имате ли деца? – попита ме Бент, докато крачехме по пътека, насипана с чакъл.
Под стъпките ни се разнасяше хрущене. Не бях подготвен за този въпрос и само поклатих глава. Неволно пресметнах, че сега тя щеше да е на седем. Няма откъде да знам дали е било момиче, но с времето изпитвах все по-силна убеденост, че е било именно момиче. Преглътнах мъчително буцата в гърлото ми. Тя се смаляваше с всяка изминала година, но така и не изчезна напълно.
– Значи, държиш автосервиза в Ус? – попита дружелюбно Бент Халден.
– Не, отдавна го затворих. Но понеже по професия съм автомонтьор, от дъжд на вятър ремонтирам по някоя кола. Ей така, за кеф. Иначе в момента държа бензиностанцията, която се намира в съседство.
Свърнахме пред голям, боядисан в бяло гараж. Бент извади ключовете за колата. Вратата на гаража се отвори автоматично. Беше от много скъпите. Към днешна дата Бент навярно би предпочел да купи друга.
– Сега си спомням. Един от местните те препоръча. Ти си братът на… на…
– Карл Опгор – помогнах му.
– Да – засмя се Бент. – Краля на Ус.
В същия миг той усети колко подигравателно бяха прозвучали думите му. Сякаш Ус е някаква забутана смрадлива дупка, където Карл се разхожда с царствена походка, вживял се в ролята на кралска особа. Крал на купчина тор.
– Не исках да… Разбрах, че той притежава почти всичко в Ус.
– Карл е собственик на хотел „Ус Спа“. Ще отключиш ли колата?
– Е, значи наистина е нещо като крал на Ус, нали така излиза?
Седнах на шофьорското място, а Бент се настани на пасажерската седалка. Извадих отвертка, свалих панела под волана и се залових за работа. Бент наблюдаваше с престорен интерес как въртя отвертката.
