"Последният ловец на делфини", Захари Карабашлиев
изд. "Сиела"
Новата творба от автора на "Рана", "Опашката" и "Хавра" преплита настояще, минало и митология и редува стремително действие с лиричен изказ – за да изгради свидетелство за бащи, синове, делфини и паметта като последна територия на човека. "Последният ловец на делфини" е ода за любовта и литературата като противоотрова на забравата: напомняне, че думите са онези делфини на мисълта, които от древни времена се носят по вълните на светлината.
В множество легенди на антични цивилизации и в приказки на аборигенските племена хората разказват за загадъчната си връзка с интелигентните морски създания като за наши родственици, божествени създания и символи на добродетел и спасение. В днешни дни в прашния мрак на малък киносалон един мъж ще се запознае с млада жена, дошла в България, за да изследва колективната памет на делфините. От нея ще научи, че само допреди десетилетия тези забележителни създания са били масово избивани в Черно море и ще предприеме дръзко пътешествие в миналото на своето собствено семейство.
В разгара на Втората световна война един учител по история ще срещне във влака любовта на живота си. Малко след венчавката им обаче той ще бъде пратен на фронта, където дългът към Родината ще се сблъска с една нова политическа реалност. България, заради която воюва ще се промени завинаги, на власт ще дойде терорът, а след него тиранията.
Официалната премиера на романа в София ще се състои на 2 декември, вторник, в Младежкия театър "Николай Бинев", а заедно със Захари Карабашлиев на сцената ще застанат литературоведът проф. Пламен Дойнов и журналистът и водещ Бойко Василев. Явор Гърдев и Алек Алексиев ще влязат в ролите на герой и антагонист с четене на част от романа.
А вие можете да прочетете кратък откъс от него още сега:
------------
В сградата на Българската национална филмотека в София има малка прожекционна зала, в която всеки, след предварителна заявка, може да види копие на почти всичко от киноархива на държавата. Нещо като читалня в библиотека, само че тъмна и с киноекран.
Подготвяше се мащабна американска продукция за спасяването на българските евреи през Втората световна война. Мой някогашен състудент, а сега продуцент, ме покани да работя по филма с договор за три месеца като преводач и нещо като консултант на главния сценарист. По тази причина исках да видя и бях направил запитване за един точно определен материал с кадри от среща на пълномощния министър на Третия райх в България Адолф Бекерле с цар Борис III.
Ето защо в онзи навъсен зимен ден, в точната минута на посочения час, натиснах звънеца на външната врата.
Посрещна ме високо момче с костюм и очила с дебели рогови рамки, самият като излязъл от филм на Фелини. Помоли да изчакам, докато посетителката преди мен свърши, оставали й няколко минути. Предложи вода или кафе, или пък ако желая – той отмести перденцето – да вляза и погледам.
Кимнах, прекрачих в тъмната стаичка и останах прав, докато на екрана вървеше кинопреглед от петдесетте, а на първия ред с изправен гръб седеше жена с тъмна коса, високо вързана на опашка. По ивицата полупрофил от лицето и раменете й играеха черно-бели кадри, a патетичен металически глас зад кадър, познат от всички кинопрегледи от онова време, декламираше, че българските делфиноловци от Созопол до Дуранкулак изпълняват плана със сто и десет процента! За сезона те до момента са доставили на народното стопанство над хиляда седемстотин и седемдесет тона делфини… Само за една смяна бригадата на „Българка“ се връща във Варна с улов шейсет и осем делфина и осигурява ценни суровини – делфинова мас, така необходима в оръжейната промишленост за мирни цели, фини кожи за износ и месо за изхранване на населението.
Камерата показва черно-бял изгрев над хоризонта, малко корабче и няколко мъже с моряшки фланелки. После се чува вик: Внимание, делфини! Виждаме скачащи във водата делфини, после близък план на зареждане на пушка, близък план на обветрено лице и присвиване на окото, изстрел, откат, после бял корем на делфин, за секунда объркано малко делфинче до белия корем, после стадо стрелкащи се по повърхността животни, друг изстрел, много едър план на друго лице, после среден план на мъж…
– Може ли да спрете за момент? – чух се да казвам на глас. Вече сме на шеста минута и трийсет и пет секунда. – Извинявам се, може ли да… – казвам по-високо, без контрол над собствения си глас.
– Какъв е проблемът? – В салона разтревожено влиза младият мъж с очилата. Жената от първия ред се обръща, не виждам лицето є, но се сконфузвам.
– Няма проблем, просто… – затруднявам се да продължа, какво ми стана, по дяволите? Защо реагирах така?
– След три минути материалът свършва, извинявам се, че ви накарахме да изчакате малко – раздразнено обяснява младежът.
– Не, не, не – прекъсвам го, – няма никакъв проблем. Просто… Искам да помоля, ако е възможно, да върнете малко назад.
– Защо?
– Не съм сигурен. Но мисля, че на един от кадрите видях някого, когото познавам. Или май познавам. Или… не познавам.
– Последно? – отпуска рамене младежът, понамества очилата си, повдига вежда. Младата жена от първия ред вдига рамене.
– Аз нямам нищо против – казва тя и готов бях да се закълна, се усмихна.
