"Ламя ЕООД", Марин Трошанов

издателство "Сиела"

Преди почти десет години Марин Трошанов плени почитателите на мрачните мистерии с първия си самостоятелен роман, който разпери криле и прерасна в трилогия. Сега, вече доказан майстор на фантазното и с няколко награди зад гърба си, писателят се завръща към него с ново допълнено издание с твърди корици. Освен актуализираните три части на историята, обновената "Ламя ЕООД" включва непубликувания досега разказ в същата вселена – "Нощем горите живеят", както и над 30 графични илюстрации от художника Веселин Чакъров.

Бургас, 1999 г.: Между Станимир и Мая цъфти очарователна младежка любов. Един ден момичето сякаш потъва вдън земя. Докато всички приемат, че то е станало жертва на убиец, Станимир е твърдо убеден, че зад изчезването й стои нещо много по-ужасяващо.

София, 2015 г.: Станимир не се е отказал да търси любимата си. Прекарал десетилетие в проучвания на свръхестествени случаи, мъжът вече е "ловец на аномалии и мистериозни явления" в своята детективска агенция "Ламя" ЕООД. 

Марин Трошанов, по основно занимание мениджър в IT сектора, е автор на поредицата "Роботът Чапек", "Еми и Крадецът на сенки", "Чудният нов свят", "Сказание за Карина и Габриел", както и на редица разкази, сценарии за комикси и статии. Носител на националните награди "Перото" (2019 г.) и "Константин Константинов" (2020 г. и 2022 г.).

Ето и откъс от книгата:

Бургас, 1999 г.

– Миро, взех ти подарък – обяви Мая. Зелените ѝ очи се засмяха. – Е, не е нещо особено.

– Ще се престоря, че ми е харесало – подкачи я Станимир.

Тя постави в разтворената му длан шуплесто жълтеникаво камъ­че, изпъстрено с тъмни точици.

– От Тевното езеро е – поясни момичето.

– Откъде?

– Тевното езеро – повтори Мая. – В Пирин. Там ходихме уикен­да. С мама и тате. Чичо ни закара. Много е красиво. Много, много.

– Просто някакво езеро – сви рамене Миро. – И то на другия край на България.

– Толкова си глупав – укори го Мая, но после се усмихна и бързо го млясна по бузата. – Ще те заведа някой ден. Знаеш ли, че за него има легенда?

– Откъде да знам?

– Слушай сега! Езерото било вълшебно. Някога една девойка отишла до брега, напръскала очите си и те станали сини…

– Че какви са били по-рано? – запита Миро.

– Нямам идея – разсмя се Мая и го побутна. – Не ме разсейвай!

Накани се да продължи, поколеба се за миг, изкикоти се. Уви ръце около врата на приятеля си и го цунка по шията. Най-сетне на­мери думите и продължи:

– После момичето се върнало по залез и потопило косите си в бистрите води…

– И какво?

– И те станали златни.

– Чудо голямо.

– Я млъквай! Девойката се възгордяла от красотата си. Забравила да благодари. Поискала да стане царица. И езерото толкова се огорчи­ло, че потъмняло.

– Това е най-тъпата легенда, която съм чувал.

– Ти си тъп.

– Не знам дали всяка жена иска да е блондинка, но със сигурност до една се мислите за царици – каза Миро. – Ти също, нали така?

– Аз съм принцеса – отвърна Мая. – Хайде, робе! Не се мотай! Откога ли е почнал купонът? Катя ще ми се сърди, ако закъснея.

Улови ръката му и го дръпна да се изправи. Носеше цветна хар­тиена торбичка с подарък за рожденичката – дантелени гащички, кои­то уж били италиански, и пиратски диск с дебютния албум на Бритни Спиърс.

Поеха на път. Вятърът рошеше лешниковата коса на високото слабо момче. Очите му напомняха за сивотата на облаците, пълзящи над главите им. Косъмчетата на Миро настръхнаха от хладните пори­ви и той закопча тънкото си памучно яке. Умът му се понесе по-далеч и от гларусите, които се рееха като хвърчила в блудкавото небе. Тряб­ваше да се погрижи за толкова много неща – изпити, квартира, пари и разбира се – Мая. Накрая мислите все го връщаха към слабичкото мо­миче, което крачеше до него, вкопчило тънките си пръстчета в ръката му. Ноктите ѝ се впиваха в дланта му и така Станимир усещаше, че тя е тук… до него.

Бяха заедно от две години и половина. Ученическа любов, плам­нала с изгрев на плажа. Слънцето и морето бяха свидетели на първата им целувка, докато се гушеха на самотен спасителен пост, а телата им тръпнеха под гальовните пръсти на сутрешния бриз. В косите на Мая бяха полепнали песъчинки. На лятната ѝ рокля съхнеше петно от ментов сладолед. Наивна, жарка и несъкрушима любов. С обещания за вечност. Защото младостта разтягаше всеки миг като конците на захарен памук. Светът се разгръщаше бавно пред очите им, а животът тепърва предстоеше. И всичко бе възможно.

Станимир не познаваше почти никого. Партито бе започнало рано следобед, защото не можело да продължи до твърде късно. Катя обясни на Мая, че ако нощем вдигат шум, съседите звънели в полици­ята и създавали страхотни проблеми.

Миро се настани на ниска тапицирана табуретка в ъгъла на го­лямата холна маса. Зад гърба му се извисяваше масивна секция. По рафтовете ѝ прашасваха томове на Вазов, Стендал, Балзак и Харди, сред които чинно стърчеше по някой партизански роман. Сякаш цели десетилетия никой не бе разгръщал избелелите от слънцето корици. Ако не друго, секцията вършеше добра работа като облегалка. Миро си наля водка в една от въргалящите се по масата пластмасови чашки. Сипа обилно разреден червен сок в друга – удавен в чешмяната вода химичен вкус на череша. Пиеше на щедри глътки – предимно от скука, а не защото му доставяше удоволствие. Току поглеждаше към Мая. Тя седеше с приятелките си на оранжев диван до отсрещната стена. Момичетата разглеждаха подаръците на Катя, пийваха вино, закачаха се и от време на време се кикотеха.

Миро неволно се заслуша в разговорите около себе си. Ставаше дума за нечий "широкоскроен" баща, който щял да подари последен модел BMW седмица на отрочето си, ако го приемели да следва право в Софийския. Атлетично момче с бял потник, стилизиран гарван, та­туиран на лявото рамо, и хубаво, но опорочено от няколко разранени пъпки лице споделяше програма за фитнес, докато бавно изпускаше кравайчета цигарен дим. Кривонос дългуч, навлечен с вмирисан пу­ловер, разказваше за бой с ножове пред входа на някаква дискотека. Миро се заслуша как на нечий братовчед, който се смятал за голяма работа, му отрязали ухото и една улична котка избягала с него.

От съседната стая се появи огромно момче, облечено в черно ко­жено яке. Бе толкова високо и едро, че Станимир се зачуди как е мина­ло през вратата. Лекото му залитане подсказваше, че може да е пияно или дрогирано. Новодошлият изгони върлинестия с щръкналия нос от дивана, отпусна се тежко на освободеното място и разпореди да му бъде донесено питие. Когато онзи се опита да протестира, едрият със завидна за ръста си бързина го ритна в крака и го сгълча. Вместо да падне като прекършена вейка, дългучът някак се задържа, примига озадачено, след което махна с ръка, ухили се угоднически и се помък-на с куцане към хладилника, за да обслужи насилника с водка и лед.

– Кой е едрогабаритният? – прошепна някой на масата.

– Е, не го ли знаете? – отвърна "потника". – Казва се Борис. Баща му държи две заведения в Поморие. Ходи във фитнеса до нас. Пича­га е, ама прекалява с анаболите. Някой път като си изпусне нервите, прави големи простотии.

– Батка – ентусиазирано поде трети, – Боро имат апартамент в новия блок отсреща. Веднъж беше сгащил някакъв клошар да рович­ка по прозорците на мазите. Спипа го, плесна му шамар и ония се разпищя. Удари го втори път и се разплака. Заскимтя като настъпена кучка. Боро му завъртя още един и онзи не стана повече. След две-три минути някакви миризливци се измъкнаха от храстите и го отнесоха като чувал с репи. После разходих кучето – имаше кръв по земята и два-три зъба поне. Оттогава не са ни обирали мазите, човек!

Станимир се напрегна. Макар и приятно замаян от алкохола, же­ланието му час по-скоро да се махнат оттук не го напускаше. Огледа се за Мая, но не я видя. После осъзна, че Борис се е извърнал към нея и широкият му гръб с коженото яке я закрива. Двамата, изглежда, раз­говаряха. Боботещият глас на Боро се изливаше на вълни, докато Мая рутинно се усмихваше и отвръщаше с по една-две думи. Накрая го потупа по рамото, изправи се и понечи да се отдалечи. Борис изстреля ръката си и я шляпна по дупето с широката си плоска длан. Изхили се гърлено. Дори да бе вложил нищожна сила, звукът се чу ясно в крат­ката пауза между Лени Кравиц и Мадона, като отекна от покритите с бледожълти тапети стени. Мая се завъртя на пета и втренчи немигащ поглед в нахалника. На лицето ѝ се изписаха унижение и обида.

– Не бях аз – изломоти той, вдигна рамене в знак на оправдание и се изхили отново – този път смехът му бе по-кратък и гаден.

И може би всичко щеше да приключи тук, ако Станимир не беше реагирал. В първия момент сърцето му се сви като смачкана топка плас-тилин. Сетне кръвта се понесе в тялото му на неудържими тласъци. Лицето му поруменя от гняв. Ако предизвикателството бе отправено към него, сигурно щеше да премълчи. Но ставаше въпрос за Мая... неговата Мая... най-скъпото му – единственото същество, което обичаше безрезервно и с което искаше да прекара целия си живот. Той не би допуснал някой да се подиграва с нея или да я тормози. Не, дори това да е 120-килограмовият Борис, син на поморийски ресторантьор или мафиот.