„Флорънс Адлър ще плува завинаги“, Рейчъл Бийнленд

Превод Габриела Кожухарова, издателство „Кръг“

Докъде сме способни да стигнем, за да защитим тези, които обичаме – това е въпросът, задвижващ сюжета на новия роман „Флорънс Адлър ще плува завинаги“. Вдъхновен от истинска история, впечатляващият дебют на американската писателка Рейчъл Бийнленд е препоръчан от редица водещи издания, сред които „Ню Йорк Таймс“, „Пъблишърс Уикли“ и „Ю Ес Ей Тудей“. Книгата вече е налична и на български със знака на издателство „Кръг“ в превод на Габриела Кожухарова и с корица от Виктория Видевска.

Завладяваща, трогателна и жизнеутвърждаваща, историята ни пренася в Атлантик Сити през лятото на 1934-та. Двайсетгодишната Флорънс се прибира у дома, за да прекара ваканцията с най-близките си хора, но и за да се подготви за голямата си мечта – да преплува Ламанша. Въпреки тежката бременност на сестра ѝ Фани, която почти през цялото време е на легло, и мистериозната жена, наскоро емигрирала от нацистка Германия и отседнала у тях, всичко в тесния апартамент на семейство Адлър изглежда наред. Но много скоро с Флорънс се случва фатален инцидент, след който нищо вече няма да е същото. Сега най-важно е бременната Фани да не научи за нещастието, преди да е родила. Сложна мрежа от тайни бързо оплита три поколения и разкрива отдавна забравени грешки и неочаквани чувства. Лъжата започва да тежи все повече, а истината чука на вратата с неумолима сила...

Авторката Рейчъл Бийнленд превръща една лична семейна тайна в силно въздействащ роман, който не разчита на външна динамика, а на емоционална дълбочина, психологически сблъсъци и морални дилеми. Написан с тънка проницателност и дълбоко разбиране на човешката природа, „Флорънс Адлър ще плува завинаги“ говори за сложните избори, които правим в името на близките си, и за това как понякога най-голямата проява на любов е…да премълчим.

Наред с общовалидните теми за обичта, загубата и скръбта Бийнленд умело преплита в сюжета ключови исторически събития и социални явления: възхода на нацисткия режим, класовите борби, религиозните напрежения, неразбирането на сексуалността. На този сложен и ярък фон историята във „Флорънс Адлър ще плува завинаги“ далеч надскача привидния си фокус – загубата на дете. Тя разказва и за онова, което губим, когато решим да спестим болката; за доверието, което се разпада, когато любовта прераства в контрол; за семейството – едновременно убежище и капан. Но най-вече за паметта. За онова вътрешно плуване, което не спира никога – дори когато човек си отиде…

Родената през 1981 г. Рейчъл Бийнленд завършва Университета на Южна Каролина и има магистърска степен по творческо писане от Държавния университет на Вирджиния. Занимава се с преподавателска дейност, a нейни есета са публикувани във водещи периодични издания. Авторка е на два романа.

Предлагаме ви откъс от "Флорънс Адлър ще плува завинаги".

Джоузеф се прибра час преди погребението.

Когато влезе, изглеждаше блед и изтощен. Бездруго изтънялата му коса беше сплесната, лешниковите очи - обикновено ясни и искрящи - се бяха размътили до тинест нюанс, а тъмните кръгове под тях сякаш никога нямаше да се изличат. Естер го взе в обятията си и двамата дълго стояха така, без да помръдват, едва дишайки.

- Добре ли си? - попита най-накрая тя.

- Не мога - промълви тихо Джоузеф, откопчи се от ръцете ѝ и се отправи към спалнята, където Естер вече му беше приготвила най-хубавия костюм на леглото. Тя се опита да преглътне резкия му тон, да си напомни, че всеки от тях изживява болката по свой начин.

Айзък едва смогна да дойде навреме - пристигна в апартамента броени минути преди равина. Гъси се хвърли в ръцете му и отказа да го пусне, вкопчвайки се все по-здраво във врата му при всеки опит от негова страна да я свали на земята. Обикновено Естер би ѝ се скарала, задето се глези, но днес просто седеше притихнала на дивана и наблюдаваше сцената, а очите ѝ се пълнеха със сълзи при мисълта за Джоузеф, който бе прекарал последните осемнайсет часа с дъщеря им.

Естер не можеше да повярва, че Айзък възнамерява да носи бежовото си спортно сако на погребението. То нямаше никакъв силует и стоеше елегантно колкото пазарска торба на високото му тяло. Нима двамата с Фани бяха толкова изпаднали, а възнаграждението, което Джоузеф му изплащаше - толкова оскъдно, та не беше успял да си купи по-благоприлично облекло сутринта, преди да дойде? Един олекотен камгарен костюм в сиво или синьо би отивал за всякакви поводи и Сал Слотероф със сигурност би му го дал на изгодна цена.

Въпреки сакото Айзък беше красив мъж. Имаше високо чело, силна челюст и неестествено равни зъби. На трийсет и три тъмната му коса вече започваше да оредява, но Естер допускаше, че ще си остане привлекателен, дори и да оплешивее.

Предната нощ бе позвънила три пъти на телефона в апартамента им, преди Айзък да вдигне. Отговори ѝ чак към полунощ и звучеше задъхан, та за секунда Естер се зачуди дали не е пил. Каза ѝ, че спял, което обясняваше продължителното звънене и тежкото дишане, но не и стоическата му реакция на новината, че Флорънс е мъртва. Айзък зададе толкова малко въпроси, поиска толкова малко отговори, че Естер чак се усъмни дали я е чул. Той познаваше Флорънс от дванайсетгодишна. Ако не друго, то поне продължителността на връзката им изискваше подобаващ отклик.

Айзък сякаш се разбуди окончателно едва когато Естер му предложи да запазят смъртта на Флорънс в тайна от Фани.

- Какво ще ѝ кажем? - попита той колебливо.

- Нищо. Или по-скоро обичайните неща - отвърна Естер. - Че е заета да тренира за преплуването на Ламанша. Че се подготвя за пътуването до Франция.

- Колко дълго можем да поддържаме подобна лъжа?

- Флорънс трябва да замине на десети юли.

Линията заглъхна. Трябваше. Флорънс трябваше да замине на десети юли.

- Не ми се струва редно - рече Айзък. - Да не ѝ казваме. Тя би искала да знае.

- Айзък - натърти Естер. Още не беше прибягнала до молби, но нямаше да се поколебае да стигне и дотам. - Спомняш си какво беше.

- Нямаме представа какво предизвика преждевременното раждане.

- Склонен ли си да рискуваш? И вероятно да загубиш още един син?

В онзи момент Естер разиграваше всичките си карти, дори онези, които се беше зарекла пред себе си да не пипва.

- Значи, вместо това трябва да я лъжа два месеца?

- Не е лъжа - възрази немощно Естер.

- Ами Гъси? И тя ли ще ни бъде съучастник? Или просто ще я държим далеч от майка ѝ цялото лято?

- Не, разбира се, че не. Тя е умно момиче. Ще ѝ обясним.

- Ами целият болничен персонал? Някой от тях със сигурност вече е дотърчал в отделението, за да поднесе съболезнованията си.

- Малцина знаят. А първата ми работа утре сутрин ще е да разговарям с госпожица Маклафлин.

Линията отново заглъхна. Естер долавяше бавните вдишвания и издишвания на Айзък.

- Моля те, Айзък - замоли го тя. - Днес изгубих достатъчно.

Той обаче не поддаде.

Естер не издържа повече. Изигра и последния си коз.

- Това би означавало страшно много за Джоузеф.

Айзък дължеше цялата си прехрана на своя тъст. Естер го знаеше, Айзък също го знаеше, както знаеше, че тя го знае. Без "Пекарната на Адлър" и работата, която Джоузеф му беше уредил в завода, зет им щеше да го е докарал до кривата круша.

- Да речем, че се съглася - отвърна той. - Тогава какво?

- Ще мога да ѝ кажа, след като бебето се роди.

Той не отговори веднага и тя затаи дъх от страх, че е сбъркала.

- Не, аз ще ѝ кажа - обади се най-накрая Айзък.

Тя преглътна тежко.

- И така може.

Почувства, че се е съвзела от разговора с Айзък едва на другата сутрин след срещата с Нели Маклафлин. Прибра се у дома и обиколи апартамента, за да подготви стаите за пазенето на шива. Покри огледалата с одеяла и изля застоялата вода от чайниците, лейките и легените. Ана се опита да ѝ помогне, като сгъна отново чаршафите и предложи да покрие вместо нея огледалото над тоалетката на Флорънс, за да не се налага Естер да влиза в стаята.

Преди да покрие огледалото и в своята спалня, тя се взря в отражението си. Косата ѝ бе посивяла още докато момичетата бяха малки, но през всичките тези години оттогава това изобщо не беше я вълнувало. Изглеждаше младолика и вътрешно се чувстваше същата деветнайсетгодишна девойка, проявила дързостта да покани Джоузеф - красивия млад сервитьор от хотел "Чорни" - на разходка.

Двамата се ожениха и основаха пекарната, момичетата се родиха и пораснаха, Флорънс замина да учи и къщата отново утихна. Колко често бе подхвърляла на Джоузеф: "Не мога да повярвам, че съм достатъчно възрастна да имам омъжена дъщеря", или "Само като се замисля, че съм баба! Как е възможно?".

Сега, докато потриваше слепоочията си, опъвайки докрай подпухналата кожа под очите, на Естер ѝ се струваше, че всяка една от нейните четиресет и девет години е оставила следа върху лицето ѝ. Отврати се от себе си и метна един чаршаф върху огледалото. Евреите покриваха огледалата си в периода на шива именно за да предотвратят такива повърхностни размишления.

- Да приготвя ли масата за сеудат авраа*? - попита Ана.

- Не мисля, че е необходимо - отвърна Естер. - Казах на равин Леви, че не искам да прави никакви публични изявления. Никой няма да знае какво е станало, че да сготви.

Ана отвори уста, но после размисли и пак я затвори.

Когато Естер ѝ заръча да не пуска Гъси от къщи по време на погребението, Ана я беше изненадала - възпротиви се и попита дали не може и тя да присъства. Естер не обели и дума в отговор, само я изгледа настойчиво. Това момиче познаваше Флорънс от колко? По-малко от седмица?

- Разбира се, че ще остана с Гъси, ако така предпочитате - рече Ана, забола поглед в пода.

- Неуместно е децата да ходят на погребения - отсече Естер.

* В юдаизма - първата трапеза, която се сервира в къщата на покойник, след като опечалените се върнат от погребението. Еврейската традиция повелява не семейството на покойника, а общността да приготви ястията.