"Отрязаната плитка", Майлинда Брегаси

превод Екатерина Търпоманова, издателство "Изида"

В минното поле от успех и провал, любов и студенина всяка грешна стъпка се наказва, а там някъде, в тъмното мазе на съзнанието, са скрити най-големите тайни на човека. За това разказва най-забележителната писателка на Косово – Майлинда Брегаси, в романа си "Отрязаната плитка".

Днес Майлинда Брегаси разделя времето си между Италия и Косово. Спечелила е най-големите литературни награди в страната си и е номинирана за европейски призове. "Отрязаната плитка" вече има три издания в родината си и одобрението на читатели и критици. Наричат го "балкански роман от европейска величина".

През октомври Брегаси ще пристигне в София, за да се срещне лично с българските си читатели.

Героинята на романа й, Вера Фогел, е истинска акула в офиса на голяма инвестиционна компания в Италия. Но разстоянието между признанието и позора е само една погрешна стъпка... Мечтата й е свързана с дъщеря й Ема – да я обича толкова, колкото тя не е успяла да обича собствената си майка. Ема обаче неумело се бори да си изгради собствен живот.

За да се изправи и да продължи напред, Вера трябва да проумее собствената си идентичност, изградена от противоположни сили, които я дърпат в различни посоки. Налага се да обърне поглед назад към детството си и да чуе разказа от тайния дневник на майка си Рина, останала от малка сирак и израснала в тоталитарна Албания, която е била ужасяващо безмилостна към децата. 

Ето и откъс от романа:

Погълната от чувство за вина, си припомнях момента на нейното раждане. Онази пролетна утрин, когато целият ми свят се завъртя под странен ъгъл. Това беше един нов свят. Аз бях все същата, в същия град, в същата болница, където ме бяха наблюдавали в продължение на девет месеца, сред същите акушерки, и въпреки това нищо вече не беше същото.

Ема, колкото дължината на ръката до лакътя ми, с отчаяния си плач, беше тласнала света напред, създавайки неясна дистанция между нас. Бях забравила болката, заедно с всички ругатни, които бях изсипала върху акушерките по време на раждането. Бях забравила всичко, което се намираше извън тялото на дъщеря ми. Целият ми свят беше събран в едно меко памучно одеяло, върху което бяха извезани два златни ангела. Цялото ми същество произтичаше оттам. Беше се случило някакво пренасяне на душата ми в едно толкова малко същество, което беше излязло от самото ми тяло, но което аз не познавах, нито пък то познаваше мен.

Сега, двадесет години по-късно, от този монументален момент в живота ми бяха останали само няколко бледи, неясни, далечни спомена. От страх, че дори и те могат да изчезнат под тежестта на непоносимите дни, ги връщах в съзнанието си винаги, когато имах нужда. Опитвах се да ги подредя – понякога според красотата, понякога според радостта, понякога според щастието. Но тогава се намесваше тя, тази, която не исках да включвам в тези спомени, но която, без да ме пита, се появяваше пред очите ми като една истерична жена, която ми крещеше на педя от лицето: "Ти никога не си ме обичала", "За теб аз съм просто скъсан презерватив", "Ако бях умряла, ти щеше да се спасиш, но аз няма да ти доставя това удоволствие", "Ти си една жалка старица, с която никой няма време да се занимава". Ема.

Искаше ми се да ѝ ударя шамар с всичката си сила, право в красивото ѝ лице, но болката държеше дясната ми ръка плътно притисната към корема, здраво стиснала омазнената с петна от олио кухненска престилка. Трошенето на купичката със супа върху пода ме върна в реалността.

Доволна от моята обърканост, Ема започна да ми се усмихва подигравателно.

– Хайде, гарго, започвай да крещиш! Кажи ми, че съм невъзпитана! Че съм преминала всякакви граници! Хайде, какво чакаш?

Това щеше да бъде моментът, в който отчаянието се раждаше, за да остане с мен завинаги, но аз все още не го знаех. Сърцето ми биеше неудържимо. Светът се въртеше, а аз не можех да разбера в каква позиция се намирам. Събрах всички сили и започнах да ѝ отвръщам с първите думи, които ми дойдоха на ум. Опитвах се да докосна гордостта ѝ. Как можеше да говори на майка си с такъв език? Как можеше да ми каже всичко това? На мен, която…

– На теб, която?! – крещеше Ема, без дори да ѝ трепне окото. – Хайде, кажи го, повтори си всекид­невния рефрен. Влез пак в ролята на мъченицата! На теб какво?! Кажи го!

– Ема, ти си безсрамна! – най-накрая изрекох.

После продължих с поток от думи, които само гневът можеше да изтръгне от мен по този безмилостен начин. Самата идея, че тя може да не изпитва капка съчувствие към мен, ме разяждаше отвътре, докато не се разгоря бясна ярост. Исках да я изкарам навън. Но кожата ми, освен трептенето на лицето, не поемаше нищо от целия този ужас, който бушуваше вътре в мен. Това беше несправедливо. Дъщеря ми трябваше да види какво причинява на майка си. Може би тогава щеше да изпита съжаление.

Каютата на яхтата беше обзаведена в класически стил, където всеки детайл беше изпипан с елегантност. Златистият цвят, който изглеждаше като основен елемент от декора, придаваше усещане за топлина, което стъпка по стъпка започна да разтапя напрежението вътре в мен.

– На тази маса, госпожо – насочи ме морякът.

Нямах съмнение. Беше най-голямата маса, разположена в предната част на каютата. Седнах в креслото, което гледаше към морето. Отвъд него градът изглеждаше омагьосващ. Изглеждаше сякаш всички проблеми, които носеше, не успяваха да преминат лодките, които го заобикаляха, за да стигнат дотук, където бях аз. Още малко и слънцето щеше да залезе, обагряйки всичко в червено.

– Ето ме, госпожо Фогел – чу се гласът на господин Перини зад мен.

Инстинктивно се изправих, за да го поздравя.

– О, каква елегантност, мадам! – подаде ми ръка той, наблюдавайки ме от разстояние, което изразяваше нещо повече от комплимент. Бързо прогоних тази мисъл от главата си, както правех винаги, когато забелязвах първите бели косми. Бях си останала малко луда. Но все пак думата „мадам“, изречена от господин Перини, не ми прозвуча просто като формален комплимент. Беше от онези „мадам“, които ние, жените, улавяме във въздуха.

– Благодаря, мосю Перини – отвърнах с френски акцент.

– Вие имате много добро произношение.

– О, само това, което е останало от следването и от някой филм, който гледам, когато остана сама.

– Тогава следващия път ще гледаме филм заедно. И на мен рядко ми се случва да съм сам. Самотата започва да ми се струва като лукс. Това е парадоксът – каза господин Перини, сякаш сам се изненадваше от мисълта си.

– Аз обожавам френското кино – казах, за да върна разговора към по-леки теми.

– Ако трябва да съм честен, обожавам всичко, свързано с културата на тази страна. А жените… жените определено са най-красивата ѝ част.

Смях се разля помежду ни като мост, по който можехме да преминем към разговори, които нямаха нищо общо с красотата. Аз исках той да подпише договор с нас. Офертата, която му бях направила преди две седмици, очевидно беше предизвикала интереса му, иначе нямаше да ми насрочи втора среща. Всички в офиса очакваха този момент с ентусиазъм. Очакваха поредната победа.

Може би защото бях най-възрастната в офиса, сделките, които сключвах, им изглеждаха като големи победи, докато за мен те означаваха няколко вноски по-малко за апартамента и за колата на дъщеря ми. А аз щях да продължавам да карам стария „Фиат 500“, докато не издаде последния си дъх.

Господин Перини не откъсваше очи от мен. Не беше същият поглед като при първата ни среща, когато очите му едва чакаха да избягат от разговора. Тогава, щом се откъсваха от лицето ми и започваха да блуждаят из мебелите в офиса или да се спускат към прозореца, аз намирах подходяща дума, с която да ги върна обратно на масата. В крайна сметка господин Перини тогава се предаде, разкри новия си модел Hublot изпод ръкава и отсече:

– Сега имам друга среща, но ще продължим разговора, когато се върна в града.

Останах с думите, изречени наполовина. Стиснах зъби. Не беше моментът да добавям нищо. Той вече беше взел решението си.

Господин Перини се изправи от масата и с лека усмивка попита:

– Извинете, забравих името ви.

– Вера. Вера Фогел, господине.

– Извинете, госпожо Фогел, но изникна неочаквана среща, която не мога да отложа.

– Ще продължим следващия път, господин Перини – отговорих със същата категоричност, добавяйки формална усмивка, която изразяваше повече разочарование, отколкото любезност.

Когато излязох от офиса му, наум му нанесох хиляда и една ругатни.

Мръсно копеле, само защото баща ти ти е оставил цяло състояние, мислиш, че можеш да владееш целия свят с оная си работа. Майната ти!