"Пътешествайки: Испания и Англия", Никос Казандзакис
превод: Николай Костов, изд. "Ентусиаст"
"Сънищата и пътешествията оказват най-голямо влияние върху живота ми", признава гръцкият писател, поет, драматург и мислител Никос Казандзакис.
В продължение на 40 години той пътува из Европа, Азия и Африка и не само посещава многократно Испания и Англия, но навлиза в сърцевината на тези две нации с богата история и сложна духовна идентичност. Казандзакис разгръща жива картина на градовете, изкуството, обществата и суровата необикновена енергия на двете държави, като не пропуска да открои и литературните емблеми на страните – Сервантес и Шекспир. Свидетелските си разкази допълва с лирични прозрения за екзистенциалния смисъл на пътуването, пътуванията, които за него са "духовни пиратства, изблици на изтерзаното сърце, ненаситност на окото, копнеещо и бързащо, преди да угасне, да види колкото е възможно повече вода и земя".
След излизането на "Пътешествайки", която срещна българските читатели с пътеписното наследство на Никос Казандзакис, поредицата продължава с непубликувани досега у нас текстове. Вторият том е част от луксозната колекция на издателство "Ентусиаст" с най-значимите му произведения, в която влизат шедьоврите "Алексис Зорбас", "Капитан Михалис", "Последното изкушение", "Рапорт пред Ел Греко", познати на българския читател в ювелирните преводи на Геори Куфов (1923 - 2004).
Приеман за най-важния гръцки писател и философ на XX век, Казандзакис получава световна известност след филмирането на романа му "Алексис Зорбас" под името "Зорба гъркът" през 1964 г. Роден е на 18 февруари 1883 г. в Мегалокастро (днешен Ираклион), о. Крит. След едно от поредните критски въстания семейството му бяга в Пирея, където шестгодишният Казандзакис е принуден да води живот на бежанец. Посещава Францисканското училище на Свещения кръст в Наксос. След възстановяването на мира през 1899 г. се връща в родния си град и завършва гимназия там. През есента на 1902 г. заминава за Атина, където учи право. През 1906 г. излиза първата му книга "Змия и лилия".
Автор е на есета, романи, поеми, трагедии, пътеводители и преводи на класически творби като "Божествена комедия" на Данте и "Фауст" на Гьоте. Като своя герой Одисей (от епическата поема "Одисея", съдържаща 33 333 стиха и публикувана през 1938 г.), Казандзакис прекарва по-голямата част от артистичния си живот извън Гърция, с изключение на годините на Втората световна война. Номиниран за Нобелова наградата деветкратно, през 1957 г. гъркът се разминава с нея заради един-единствен глас – печели френският писател Албер Камю. Самият Камю казва, че Казандзакис заслужава тази чест "сто пъти повече" от него самия.
Казандзакис умира от левкемия на 26 октомври същата година във Фрайбург, Германия. Тялото му е транспортирано и погребано край Ираклион, където на гроба на писателя свои следната епитафия: "Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо. Свободен съм."
Предлагаме ви откъс от новото издание на "Пътешествайки":
--------------
Пътуването и изповедта (а съзиданието безспорно е най-висшата и истинска форма на изповедта) бяха двете най-големи радости в живота ми.
Да обхождаш земята, да гледаш – да видиш и да не се наситиш на нови земи и морета, хора и идеи, и да виждаш всичко като за първи път, да видиш всичко като за последно, веднъж с по-продължителен поглед, а после да затвориш клепачи и да усетиш как богатствата тихо и бурно, по собственото им желание, се избистрят в теб, докато времето ги прекара през собственото си фино сито, за да отсее отбраното от всички радости и горчивини – тази алхимия на сърцето, мисля, че е една велика, достойна за човека наслада.
Защото така можеш не само да опознаеш себе си, а много по-важно: да превъзмогнеш безумната гордост на своето его, като го потопиш и хармонизираш с борещата се и странстваща човешка армия..
Направих няколко пътувания – духовни пиратства, изблици на изтерзаното сърце, ненаситност на окото, копнеещо и бързащо, преди да угасне, да види колкото е възможно повече вода и земя.
Ще се постарая да възпроизведа всички свои спомени, разбивайки твърдата черупка на логиката, обгърнала душата ми. Всяко мое пътуване маркираше – ту като причина, ту като следствие – вътрешното ми критично състояние, изпълнено с неудържимо страдание и търсещо изход, като при обсадата на Месолонги . И смятам, че ако мога да го подкрепя с думи, ще помогна и на други души, вървели по моя път, със същото като мен добронамерено темпо, да направят по-безболезнена собствената си агония.
Дано тази изповед има стойността на едно добро дело, от нея нищо друго по-голямо не се иска. Защото аз не правя изкуство, а оставям сърцето ми да крещи.
НА ВЛИЗАНЕ В ИСПАНИЯ
Лицето на Испания е двойно. От едната страна – издълженото пламтящо лице на Рицаря на печалния образ, а от другата – практичната квадратна глава на Санчо.
Цялото бляскаво видение на Испания нахлува в ума ми: Високи равнини на Кастилия и Естремадура, без вода, без дървета, само камъни, усмихнати, топли долини на Андалусия и Валенсия, пълни с портокалови, лимонови и бананови дървета; съсухрени, буйни мъже, жени с високо затъкнати гребени в напарфюмираните коси, а върху тях вълнообразни черни кърпи, рев и тътен от пристанищата, от коридите и многоцвет- ните сергии; протяжна арабска музика, наситена със страст и смърт, идваща откъм сенчестите дворове и дървените решетки по прозорците на Кордоба и Севиля; аромати на жасмин, оборска тор и гнили плодове, джамии, прохладни църкви, мюсюлмански дворци, изображения на разпнатия Христос по шумните многоцветни улици, чернооки бездомници на Мурильо, наскърбени и горди джуджета на Веласкес, разбойни ци, просяци и цигани на Гоя, стройни, изправени, горя щи като големите църковни свещи тела на Ел Греко... Цяла Испания блести и се олюлява в ума ми подобно на мъжки паун, който с разперени криле се разхожда измежду две морета.
Затварям очи, за да си спомня по-добре. Тихо, но сладко ръми; Пиренеите са замъглени. Една радостна дъга виси във въздуха: единият ѝ крак стъпва върху свирепите камъни на Испания, а другият се губи някъде в мъглата към Франция.
Един изпънат гръб, кльощав, горд. Една плитка лук виси от гърба, една китара... Друг гръб... И друг… Протрити работнически блузи, воня на пот, вино и чесън. Човешка миризма…
Всички вкупом, мъже, жени и монаси, се блъскаме по границите. Започва силно да вали. Една монахиня до мен, мълчалива и бледа, присвива устни, а колосаните бели криле на главата ѝ са се накиснали от дъжда и висят върху раменете ѝ като поразени гълъби. Тантурест селянин с червен широк колан и широкопола шапка храчи и ругае за това, че вали.
Някакво дете до мен взе да вика и да плаче. Майка му извади от една червена торба зелево листо и му го подаде. Момченцето притихна и започна да дъвче блажено като заек. Един нисък работник с огнени очи се засмя и протегна ръка. Жената даде и на него голямо зелево листо и здраво завърза торбата.
Смеем се. Захващам приказка:
- Откъде идвате?
- От Франция. Обрахме френските лозя. Работници… А ти?
- Работник съм и аз. От други лозя…
Той ми даде парче зелев лист. Започнах и аз да дъвча; сближихме се, олекна ми. Изолацията, която така ме плаши в присъствието на учени хора, болезнената и същевременно арогантна радост, която усещам при вида на бездната, разделяща човек от човека, тук изчезват спокойно, без никакво усилие. Един смях, една обичайна приказка, един никакъв зелев лист хвърли мост над бездната.
Работници, селяни, женици с шарени бохчи, монаси, монахини. Дъждът се усилва и залива всички. Един нисък францискански монах каза:
- Земята ще се продъни, защото сме грешници!
А една жена се обърна, погледна го и се засмя. Той нещо отвърна, но аз не чух; мернах в дъжда единствено зъбите ѝ, които блеснаха.
Светлината става все по-обилна, лицата ни светват. Шапките, косите, носовете и чадърите тихо капят, сякаш плачат. Но радостта от пристигането е голяма, радостта от това, че стъпихме на испанска земя, на която се избавихме от ироничните, остри, намръщени френски очи.
Една майка се е уморила. Тя седи насред гарата, изважда едната си гърда, за да нахрани сина си. Отваря кошницата, вади хляб, малко сирене, голям резен пъпеш. Яде ненаситно. Вените ѝ се изпълват наново, тя наново захранва празните си гърди, безмълвно и забързано превръща хляба, сиренето и пъпеша в мляко.
Дъждът вече спира. Чува се спускащата се ведно с камъните вода от околните планини. Жълтеникав, кален ден; планинските върхове се усмихват, птиците размахват криле, а ние, хората, долу в калта, се радваме, защото облаците се разпръсват и виждаме пред нас благоуханната, сияйна Испания със сурови- те си планински склонове, забулена в пàра от слънчевите лъчи.
Радостта да видиш за първи път село, планина, камък! Вълнението да срещнеш по цялото лице на земята упоритото несломимо усилие на човека да укро- ти едно дърво, да построи колиба, да вземе жена и да напълни колибата с деца!
Мъча се да побера в ума си цялата опъната бича кожа, която представлява Испания на картата земя. Мислено очертавам нейните планински вериги, реки, високите плата, равнините, полетата. Опитвам се накратко да обобщя времето, всички племена, които векове наред са минавали през тези земи и са смесвали кръвта си. Всички те: иберийци, келти, финикийци, гърци, картагенци, римляни, вандали, вестготи, араби, евреи, набързо се изнизват пред мен, сякаш умът ми е задържал колелото на историята, за да му даде внезапен тласък. Народите са разбъркали кръвта си, прогонили са своите пламенни цветя – воини, мъдреци, поети, крале. Накрая е дошъл тайният плод, дълбокият синтез, героят на цялата тази земя, смесила всички несъвместими, ефимерни лица, в един вечен човек, кой- то сега представлява Испания на великите форуми на времето и мястото: светия великомъченик Дон Кихот, а до него мистичната му съпруга – света Тереза – свещената двойка на Испания.
Испания е Дон Кихот сред нациите.
Втурва се да спаси земята. Презира сигурните блага и преследва пъстроцветната, неуловима химера. Изтощава се в този свой отвъд логиката донкихотовски поход. Градовете опустяват, нивите съхнат, задръстват се арабските ѝ канали, градините ѝ остават безплодни. Испания създава своята легенда. Какво да прави с щастието и благополучието, с разума и мира? Гласът на пламенния монах от Севиля, когато разисквали какъв храм, голям или малък, да съградят, векове наред е гласът на Испания: "Нека построим един такъв храм, че да ни вземат за луди!".
