Владимир Буковски (1942–2019) е един от най-известните съветски дисиденти от 60-те и 70-те години. Става символ на съпротивата срещу политическите репресии в СССР, особено срещу практиката психиатрията да се използва като инструмент за преследване на инакомислещи. Буковски е правозащитник, писател, публицист и граждански активист. Прекарва общо около 12 години в затвори, лагери и психиатрични клиники. През 1976 г. е разменен от СССР за чилийския комунистически лидер Луис Корвалан. След освобождаването си се установява във Великобритания (Кеймбридж), където завършва биология.
Публикуваме откъс от книгата му "Московският процес" (1996). В него Буковски описва как Западът е работил против демокрацията в Русия и страните от бившия Съветски съюз.
YouTubeМисля, че комунистическата идеология никога не би могла да покори Съединените щати, просто защото е твърде сложна, твърде концептуална, и предполага поне някакво познаване на историята. Това е болест на културата, на интелекта. А нито едното, нито другото го има в необходимото количество, за да предизвика епидемия. Веднъж установила се обаче, тоталитарната система би останала там завинаги поради чудовищния им конформизъм.
Американската левица е лика-прилика на американската субкултура - триизмерна. Внесена, предполагам, по времето на Френската революция, тя си е останала на нивото на идеите на Просвещението, без да се обогати ни най-малко за двеста години. Американският елит все още вярва в мита за благородния дивак, за добрата природа на човека, покварена от лошите институции. Изповядва някакъв съвсем допотопен егалитаризъм. Но едва ли един на хиляда може коректно да се позове на първоизточника. Като поклонници на социалистическата утопия в най-общия масонски вариант, те не знаят нищо за последващото развитие на социалистическите идеи, а още по-малко за техния крах.
Това е някакъв резерват „Русо“ - в смисъла, в който Северна Корея е резерват „Сталин“. Освен това, дали те вярват в тези фантасмагории или само се преструват, е също толкова трудно да се каже, колкото дали Андропов (1) е вярвал в комунизма.
Да изповядваш тази вяра в днешна Америка е изгодно, а за хората с интелектуални професии - просто необходимо за успех в кариерата. Защото колкото и да се преструват на бунтари, опозиционери и защитници на народните интереси, нашите утописти отдавна вече са се превърнали в естаблишмънт (2) , който има повече власт от правителството. Общността на интересите ги е превърнала в лъжлива и нагла клика, вкопчила се в положението и привилегиите си не по-зле от съветската номенклатура. И горко на смелчагата, решил да отстоява собственото си мнение против волята на тази интелектуална мафия.
Разбира се, изричайки толкова неласкави неща за американското общество, аз съвсем не твърдя, че такива са всички американци без изключение. Това е достатъчно голяма страна, с твърде разнородно в етническо отношение население, с голям брой сравнително скорошни имигранти, запазили още предишната си култура.
А и сред коренните американци могат да се намерят други хора. Нещо повече - както ще видим по-нататък, именно в Америка се намериха хора, които успяха да организират противопоставянето на съветското влияние в света. Бедата обаче е, че те самите се намираха сякаш в обсада, в периферията на обществения живот, като разпокъсано малцинство. А основното стадо доминираше и до ден днешен доминира в живота на САЩ.
Забавно е, че европейските леви и до днес не са разбрали до каква степен техните съмишленици са подчинили Америка. И по инерция продължават да я критикуват за нещо, което тя отдавна не е. Във въображението им това все още е страна на каубои, детективи и крадци, на корави момчета, които стрелят по всичко, което мърда, докато там още от 60-те години са възтържествували всички техни леви идейки в образованието, възпитанието и социалното осигуряване. И то в много по- голяма степен, отколкото това се е случило в старата консервативна Европа. Какви ти корави момчета, когато израсналите оттогава поколения се оказаха напълно неспособни да се справят със стрес, с травматични ситуации, та дори и със самите себе си без помощта на психоаналитик? Дори смъртта на съседското куче може да им причини нервен срив!
Всичко това би представлявало за нас само академичен интерес, ако САЩ, поради своите географски особености, не се бяха оказали лидер на свободния свят в най- критичния момент на конфронтацията с комунизма. И макар началният период на Студената война от края на 40-те и началото на 50-те години Америка да издържа с чест (създаването на НАТО, блокадата на Берлин, войната в Корея и т.н.), към края
на 60-те тя вече се разпадаше по всички шевове. Разбира се, и през 40-те, и през 50-те години американските интелектуалци бяха леви, а значителна част от тях дори бяха настроени прокомунистически. Въпреки че тогава все още не бяха успели дотолкова да подчинят цялото общество, както се случи по-късно.
Наскоро излязлата книга с мемоари на главния сталински убиец и обершпионин генерал Судоплатов (3) , която предизвика буря от възмущение сред американските властимащи, илюстрира това съвсем убедително. Впечатляващи в нея са не толкова имената на знаменити физици - Опенхаймер (4) , Ферми (5), Силард (6) и други, които напълно доброволно са споделяли ядрени тайни със Сталин, колкото лекотата, с която съветското разузнаване е можело да действа в средите на американската левица. Агенти сред тях не са били търсени - те са били подбирани.
Що се отнася до самите физици, сегашното възмущение на техните колеги ми се струва престорено. Сякаш без откровенията на генерала не се знаеше за просъветските им симпатии! Достатъчно е да си припомним, че и самият проект „Манхатън“ (7) възникна по тяхна инициатива. Мнимата заплаха, че ядреното оръжие може да попадне в ръцете на Хитлер, толкова ги разтревожи, че те, забравяйки за своя пацифизъм, просто принудиха американския президент да санкционира създаването на бомбата. Но съвсем реалната новина, че това оръжие се е озовало при Сталин, изобщо не ги притесняваше. Напротив, от този момент те отново станаха пацифисти и борци срещу ядреното оръжие - разбира се, западното.
Но въпреки цялото зло, което са извършили, Опенхаймер и компания предизвикват у мен далеч по-малко омерзение, отколкото настоящите им защитници. Първите поне вярваха в това, което правят, и бяха готови да рискуват заради убежденията си, докато вторите просто защитават уютното си положение на елит, без изобщо да се свенят от откровената лъжа. Разбира се, те не се тревожат за доброто име на покойните си колеги, а за необходимостта да носят отговорност за общия грях.
Историята на участието на американските леви интелектуалци в съветския атомен шпионаж е само един пример за съучастието им в престъпленията на комунизма. И да го признаем сега би означавало да признаем, че антикомунистическата кампания от края на 40-те и началото на 50-те години, известна като маккартизъм, съвсем не е била лов на вещици. Може само да съжаляваме, че, както всичко в Америка, тя е приела истерични форми. Но е безспорно, че всъщност е била напълно оправдана. Междувременно именно плашилото на маккартизма, безсрамно експлоатирано от американските леви интелектуалци в продължение на цели петдесет години, беше инструментът, благодарение на който самозваният елит се превърна в естаблишмънт, заемайки практически диктаторска позиция в американското общество.
Това беше един вид емоционален шантаж. Те бяха пострадали без да са виновни и следователно сега всички им бяха длъжници. Дори не смейте да им противоречите, камо ли да им напомняте за отговорността за възгледите, които проповядват! Това са отново преследвания, отново маккартизъм. Всичко се обърна с главата надолу.
Да бъдеш просъветски настроен, дори комунист, стана почетно, ако не и задължително. Да бъдеш антикомунист обаче беше позорно, почти престъпно.
Така че не е учудващо, че американските властимащи са в смут сега. Под въпрос е поставена самата легитимност на тяхното господство, целият мит за невинното им страдание. А и самото това страдание - не е ли мит? Ами че докато техните духовни братя поробваха цели народи, изтребваха милиони хора в името на общата си идеология, самите те, и то публично, в присъствието на адвокатите им, на пресата, при спазване на всички процедурни формалности, само бяха питани дали са членове на някаква комунистическа група. Само това.
Спомням си, че бях щастлив, когато най-накрая през 1967 г. можах да кажа в лицето на съдиите си всичко, което мисля за политическата им система, и след като за това получих три години лагер, изобщо не се смятах за пострадал. Тях обаче не ги заплашваше нито лагер, нито изтезания, нито, още по-малко, унищожение. В най-лошия случай щяха да загубят работата си. И любопитно е, че повечето от тях се предадоха по най-позорния начин - клеветиха приятели и съседи, лъгаха под клетва. Малцина бяха онези, които отказаха да говорят. Героични страдалци, няма
що!
Но цели четиридесет години тяхната трагедия се размазва от печата, телевизията, киното. Холивуд е направил десетки филми по темата. Последният е от 1990 г. - “Guilty by Suspicion” (8) с Робърт де Ниро в главната роля. И нито един за трагедията на стотиците милиони, които действително са страдали под игото на комунизма.
Наистина, погледнете продукцията на тази цитадела на американската левица – Холивуд, през последните четиридесет години от тази гледна точка, и ще се убедите, че няма нито един филм, който честно и сериозно да отразява основната трагедия на нашето столетие. Това е или откровена съветска апологетика, или по- фина, изтънчена лъжа, ориентирана към невежеството на широката публика.
Историкът, принуден да съди за нашето време по холивудските филми, няма да разбере нищо. Най-вероятно ще стигне до заключението, че сме живели цял век или под постоянната заплаха от фашизъм, или под заплахата от луди американски генерали. А комунизмът в нашия свят, ако изобщо е присъствал, е бил някъде много далеч, като фон, който не заплашва никого.
Дори безстрашният Джеймс Бонд се бори не срещу КГБ, а по-често в съюз с КГБ срещу някакъв митичен свръхконцерн, ръководен, като правило, от откачен капиталист. Дори не се допуска мисълта, че самият комунизъм може да представлява някаква заплаха за човечеството – а само нашата реакция към него. Не противникът, а нашата съпротива към него. Що се отнася до противника, той не предизвиква нищо друго, освен симпатия. Е, в краен случай съчувствие, състрадание, като измамени идеалисти. “Reds” (9) ... Дори „Доктор Живаго” на Пастернак, заради четенето на който в СССР пращаха в затвора, се превърна при тях в нещо като съчувствени сополи. Нито капка състрадание към милионите жертви на тези идеалисти, камо ли разкаяние. А където просто не може да се премълчи за жертвите - не просто лъжа, а чудовищна лъжа.
Най-добрият пример за това е “Killing Fields” (10) - филм за най-известното престъпление на комунизма вече в наши дни, в Камбоджа. Тук черепите не могат да се скрият, но затова пък не е нужно да се обяснява на зрителя кои са тези червени кхмери, избили половината от населението на страната си. Познай откъде са се взели и защо унищожават хора! През целия филм изобщо не можеш да разбереш, че те са просто комунисти, при това, видимо, още по-големи идеалисти от своите московски или виетнамски колеги (те поне срамежливо заравяха черепите в земята, а не ги излагаха на показ пред цялото човечество). А и цялата задача на филма е чисто дезинформационна. Първо, да се оправдае окупацията на Камбоджа от Виетнам. Не ставало въпрос за комунизъм, защото виетнамските комунисти са прекратили унищожаването на хора в Камбоджа.
Благодарете и се радвайте! Второ, да се оправдае предателската роля на американската левица в тази трагедия. И ето, главният положителен герой на филма е ляволиберален кореспондент от американската ляволиберална преса, спасяващ камбоджанско семейство. Забравете, че именно те осигуриха победата на комунистите в Югоизточна Азия с истеричната си антивоенна кампания, че благодарение на тях три държави изчезнаха от лицето на земята. А червените кхмери можаха да натрупат пирамиди от черепи. Всичко това са дреболии в сравнение с прекрасен човешки акт – спасяването на едно семейство. Сълзи от умиление замъгляват очите на зрителите. Какво благородство!
И Гьобелс би се разплакал, ако беше гледал този филм!
----------
1. Юрий Владимирович Андропов - съветски политик, генерален секретар на ЦК на КПСС (1982 – 1984), председател на Президиума на Върховния съвет на СССР (1983–1984), дългогодишен председател на Комитета за държавна сигурност. Бел. прев.
2. Англ. establishment - група от хора, която доминира в обществото или в определена негова област, а също така влияе върху ключови решения; властимащи.
3. Павел Анатолиевич Судоплатов - сътрудник на съветските специални служби, разузнавач, диверсант, сътрудник на Обединеното държавно политическо управление, по-късно на Народния комисариат на вътрешните работи – Народния комисариат за държавна сигурност; преди ареста през 1953 год е генерал-лейтенант от Министерството на вътрешните работи на СССР, етнически украинец.
4. Дж. Робърт Опенхаймер - американски физик теоретик, известен най-вече като директор на Проекта „Манхатън“, свързан със създаването
на първата атомна бомба в Лос Аламос, Ню Мексико. Известен е като „бащата на атомната бомба“.
5. Енрико Ферми - изтъкнат италиански и натурализиран американски физик, създател на първия в света ядрен реактор и първата верижна
реакция. Наричан е „архитект на ядрената епоха“ и „архитект на атомната бомба“. Бел. прев.
6. Лео Силард - американо-немско-унгарски физик от еврейски произход. Той е един от създателите на концепцията за верижна ядрена
реакция, работи в американския проект „Манхатън“ за създаването на атомна бомба. Бел. прев.
7. Проект „Манхатън“ - кодовото название на проект за създаване на първите в света ядрени оръжия, осъществен в САЩ между 1942 и 1946 година със сътрудничеството на Великобритания и Канада.
8. „Виновен по подозрение“ - американска драма от 1991 г. на режисьора Ъруин Уинклър за черния списък на Холивуд – маккартизма, и дейностите на Комитета за неамерикански дейности на Камарата на представителите.
9. „Червените“ - американски биографичен драматичен филм от 1981 г. на режисьора Уорън Бийти за живота и кариерата на Джон Рид, който описва Октомврийската революция в книгата си от 1919 г. „Десет дни, които разтърсиха света“.
10.„Полетата на смъртта“ - британски игрален филм, военно-политическа драма, излязъл по екраните през 1984 година, режисиран от Ролан Жофе. Сценарият е базиран на преживяванията на двама журналисти, очевидци на кризата в Камбоджа – камбоджанеца Дит Пран и
американеца Сидни Шанбърг.
(Следва)
