(Продължение от Част II)
Разбира се, ние се опитвахме да се съпротивляваме на това безумие до последно, като се стараехме, както можехме, да подкрепяме независимите сили и издания в СССР. Създаденият за тази цел в Ню Йорк „Център за демокрация в СССР“ дори започна да превежда и публикува тези издания в САЩ, за да привлече вниманието на обществеността към тях, докато окончателно не остана без средства. За да използваме по-рационално оскъдните си ресурси, се наложи да консолидираме всичко в една организация, обединяваща демократите от всички републики под общия лозунг с названието „Демокрация и независимост“. Но дори консервативният „Дейли телеграф“ ни сметна за прекалено дясно настроени.
„Много дисиденти смятат, че Западът се храни с далечна от реалността дезинформация, която представя Горбачов като истински демократ, заплашен от консервативните си опоненти. И все пак, колкото по-често тези самотни гласове подкопават гласността, толкова по-неизбежно възниква подозрението, че тези хора стоят на едно място, променяйки критериите за наличие на реформи, вместо да ни уверят, че техните минали бойни заслуги не са били напразни. Те виждат заговор навсякъде.“ Разбира се! В края на краищата, даже Маргарет Тачър... и дори Роналд Рейгън... Само шепа журналисти – Ейб Розентал (20) в „Ню Йорк Таймс“, страницата с водещите статии в „Уолтстрийт Джърнъл“ – се осмеляваха да ни подкрепят по онова време.
За щастие, бързо ескалиращата криза в страната предизвикваше рязка радикализация на обществото. И към 1990 г. дори московската интелигенция започна да разбира същността на нещата. Появяваха се нови възможности, нови сили излизаха извън контрола на властта, освобождавайки се от магията на
перестройката. През лятото на 1990 г. направихме последния сериозен опит да обединим опозицията по някакъв начин. Свикахме конференция в Прага, на която поканихме и стари дисиденти, и нови опозиционери от всички републики на СССР, и хора от консервативните кръгове на Запада, които още можеха да оценят усилията ни. Прага беше идеалното място за тази цел не само заради близостта си до СССР или облекчения режим за влизане, но преди всичко заради очевидната символика, която Вацлав Хавел (21) не пропусна да отбележи в приветственото си слово. Единствен държавен глава в света по това време, дошъл на власт в резултат на антикомунистическа революция, той не се уплаши да се солидаризира с нашата позиция, не предаде миналото си, а говори за нашия общ принцип – неделимостта на свободата и справедливостта. Ако те са застрашени някъде, са застрашени навсякъде. Уви, оказа се наистина единственият.
За да се превърнем в реално функциониращ център на опозицията, ни бяха необходими значителни средства: печатна техника, компютри, средства за комуникация – с една дума, всичко, от което се нуждае една масова организация за нормалното си функциониране. Но въпреки отчаяните ни търсения, не намерихме никого, който да ни предостави всичко това - нито фондация, нито правителство, нито богат доброжелател. Изглеждаше, че никой не се интересува вече от по- нататъшната съдба на света. Някои говореха съвсем откровено: „Ако сте прави и СССР скоро ще се разпадне, защо да харчим пари за това?“. Те дори не искаха да се замислят, че разпадът може да се случи по различни начини.
Според мен този подготвителен период означаваше борба на обществените сили в страната за тяхната независимост, борба, която щеше да доведе до все по-малко тоталитаризъм и все повече демокрация - до момента, в който революцията вече нямаше да е необходима. Тоест, този преходен период, от моя гледна точка, вече беше започнал. Следователно, нашата задача се свеждаше до разширяване и укрепване на това движение, на неговите ненасилствени традиции, до осигуряване на неговото признаване и подкрепа от страна на Запада, така че до момента на окончателната криза на системата да се създаде сила, способна да осигури възможно най-безболезнения и безкръвен преход. На това бяха посветени всичките ни усилия - както вътре в СССР, така и в емиграция.
Разбира се, никой тогава не можеше да предвиди всички обрати и варианти. Но дори и сега, знаейки последващия ход на събитията, не виждам никаква сериозна грешка в разсъжденията си. Освен мирната революция, няма друго цивилизовано решение на този проблем, позволяващо да се избегне, от една страна, чудовищно кръвопролитие, а от друга, бавното гниене и умиране на страната заедно със системата. Но за да сработи такъв сценарий, съветският човек трябваше поне за миг да престане да бъде съветски човек. Той трябваше да отхвърли изкушението за приспособенчество, да преодолее страха от репресии, тоест да направи усилие, да направи своя избор, за да стане просто човек. И вероятно това би се случило, въпреки всички репресии, ако не беше горбачовската „хитростройка“ (22) , която, предполага се, мъдрият ЦК е замислил отчасти като средство да се избегне такава развръзка. Но разчитайки на спасяването на системата чрез силно закъснели и половинчати реформи, се натъкна точно на този сценарий на загуба на контрол над процеса, за който писах. С това комунистическият режим приключи, толкова безславно, колкото и започна. Заплетен в заговори, потънал в преврати и обрекъл страната на разпад и смут.
Защото горбачовските реформи бяха насочени към това, да не се допусне по никакъв начин формирането на именно онези независими обществени сили, които биха могли да осигурят стабилност в преходния период. Въпросът тук дори не беше, че умишлено се създаваха фиктивни и контролирани обществени организации, кагебистки (23) народни фронтове и ултранационалистически плашила – от това така и нищо не излезе, нито пък можеше да излезе. Режимът беше обречен, но преди да умре, успя да направи последното подло дело - окончателно подмами страната с изкушенията на лесното възстановяване, без усилия и жертви.
Успехът на тази измама, особено сред интелигенцията (по-обикновените хора се отнесоха към горбачовските трикове с крайно недоверие) създаваше впечатление много по-потискащо от цялата преустроена лукавщина на съветските вождове. От тях пък какво можеше да се очаква? Комунисти като комунисти, с характерната им увереност, че с известна ловкост може и икономиката да се надхитри, и народа да се заблуди, и историята да се измами, та така да се влезе в рая по тарикатски, преди някой да се е усетил. Но когато виждах колко лесно и охотно интелигенцията повярва във възможността за спасение отгоре, просто се обезсърчавах. Сякаш можеше да има в Русия поне един човек, който да не разбира, че това е партия, затънала в корупция, лъжа и престъпления, и довела страната до сегашната безизходица. Нима някому още не беше ясно, че от недрата на тази партия, половин век старателно подбирала за редиците си кариеристи и мошеници, не можеше да дойде никакво обновление? Не беше ли ясно, че страната, която те бяха довели до ръба на катастрофата, трябваше да бъде спасена преди всичко от тях, а не с тях?
Разбира се, всичко им беше ясно. Всичко беше обсъдено в московските кухни още през 60-те години. Просто сред всички социални групи в СССР интелигенцията и без това беше най-продажната, най-прикотканата, и подобно на професор Зиновиев (24) предпочиташе съветската власт, макар и да я ругаеше по всякакъв начин. И сега, какъв късмет! Господарят най-накрая позволи да се себеизразяваш в печата! Как да се удържиш? Как да не хвалиш господаря? С една дума, отдавайки дължимото на ловкостта на съветските вождове, успели все пак да сглобят блок от комунисти и безпартийни дори на ръба на гибелта, и да го сглобят върху основата на антикомунистическите настроения, беше невъзможно да не се види, че руската интелигенция, противно на заветите на Чехов, така и не е „изцедила“ от себе си роба - нито на капки, нито на струйки. Във всеки случай тя беше толкова лесно обвързана от колективната отговорност на разрешената гласност, колкото Ленин обвърза руското простолюдие, подтиквайки го да граби заграбеното. Въображаемата заплаха от завръщането на бившите господари направи и едните, и другите послушни инструменти в ръцете на комунистическите манипулатори. Първородният грях на горбачовските свободи се състоеше именно в това, че бяха подарени. А подареното не е спечелено, то е като откраднатото, винаги може да бъде отнето, пък и с шамар зад врата. Как може човек изобщо да мисли за алтернативи? Само да не се върне господарят и да не те прати да те нашибат в конюшнята!
Изразявайки се с подходящ за случая жаргон, горбачовската гласност „поквари“ интелигенцията много по-дълбоко от брежневската цензура. Колкото и лошо да е било преди, все пак в обществото са оставали някакви критерии за приличие, някакви правила за морална хигиена, поради което все още са се запазвали морално здрави хора, а заразените са били хем наясно с това, хем забележими за другите. След това настъпиха особено гнусни времена, когато беше невъзможно да се разграничат болните от здравите, а всички критерии бяха пожертвани за благородната кауза за спасяване на перестройката от мистични консерватори. Настъпи тотална „евтушенкоизация“ (25) на интелигенцията и пълна „медведизация“ (26) на цялата страна. Всички изведнъж станаха големи политици, а приличните хора сякаш не се виждаха съвсем. А сделките със съвестта започнаха уважително да се наричат политически компромис. Изведнъж всички се престроиха и тръгнаха в дружни редици под лозунга „На всяка цена да живеем без лъжа“.
И ето, вчерашният потисник се давеше от собствения си либерализъм, а вчерашният либерал вече не се свенеше да потиска. Разбира се, това беше силно подпомогнато от безусловната подкрепа за Горбачов от страна на Запада, в резултат на която ситуацията в страната, и без това сложна, се заплете до пълна безнадеждност. В онзи момент на криза за огромен брой хора в комунистическия свят, които не бяха свикнали да мислят самостоятелно, мнението на Запада, тоест реално мнението на западните властимащи, беше също толкова безспорно, колкото Светото писание за вярващия. И понеже Западът провъзгласи Горбачов за герой, а неговата перестройка за демокрация, кой в Русия би посмял да оспорва това?
-----------------
20. Ейб Розентал (1922-2006) - американски репортер и редактор в „Ню Йорк Таймс“.
21. Вацлав Хавел - чешки драматург, дисидент и политик, един от първите говорители на Харта 77, водеща личност при политическите промени през ноември 1989 г., последен президент на Чехословакия (1989–1992) и първи президент на Чехия (1993–2003).
22. Оказионализъм, възникнал в резултат на популярността на думите „перестройка“, „демокрация“, „приватизация“, „ваучер“ в края на 80-те - началото на 90-те години. Думата произлиза от фразата „хитрая перестройка“. Едно от значенията на „хитростройка“ е строителен проект, предназначен за пране на пари. „Хитростройка“ се споменава и в стихотворение на Валери Пономарьов.
23. КГБ (Комитет государственной безопасности) – бълг. Комитет за държавна сигурност - централен съюзно-републикански орган за държавно управление на СССР в сферата на осигуряването на държавната сигурност, действал от 1954 до 1991 г.
24. Александър Александрович Зиновиев (1922–2006) – руски философ, писател, социолог, публицист. Антисталинист в младостта си, Зиновиев цял живот заема активна гражданска позиция, подлагайки на остра критика в своите трудове първо съветския режим, след това руския и западния, а в края на живота си – процесите на глобализация. На Запад, както и в Русия, неговите неконформистки възгледи са подложени на остра критика.
25. Евгений Александрович Евтушенко – руски поет, писател, режисьор, сценарист, журналист и актьор. Поезията му съдържа протест срещу догмите и застоя.
26. От „медведь“ (рус. „мечка“) - метафорична препратка към Русия, за която образът на мечка е бил използван като символична характеристика на страната. Смятало се е, че мечката олицетворява сила, мощ и увереност, превръщайки се във въплъщение на националната идея.
(Следва)
