(Продължение на Част I)
Формиран върху основата на лъжа и предателство, а при това и възпитан с подобна пропаганда, американският елит беше естествен съюзник на СССР много преди преди началото на разведряването. В САЩ, за разлика от Европа, основата е била не толкова идеологическите симпатии (преобладаващото мнозинство от американските интелектуалци нямаше и представа какво е комунистическа идеология, дори онези, които гордо се наричаха марксисти), колкото опозиционността спрямо собственото им правителство.
Войната във Виетнам, макар по същество да не се различаваше с нищо от войната в Корея само десетилетие и половина – две по-рано, послужи като катализатор на тези настроения в обществото. Колкото и парадоксално да звучи, Америка от края на 60-те и началото на 70-те години беше просъветска, защото стана антиамериканска.
Раздуханата от левия елит антивоенна истерия, стигаща до параноя, разцепи страната, правейки антиамериканските настроения по-разпространени, отколкото в Европа. Но ако за елита тази истерия беше необходима за самоутвърждаване и за завземане на господстващи позиции в обществото, милиони млади американци, като библейско стадо свине, в които са се вселили бесове, се втурнаха натам от чист конформизъм. Бунтът стана мода, също толкова задължителна за успеха, както по-късно станаха сутрешното бягане, екологията и манията за здравословен живот. За целия останал свят обаче това беше катастрофа. Той не просто остана без лидер - това още можеше да се преглътне, но и се оказа предаден точно от този лидер.
Сега, спомняйки си онова време и преглеждайки документите на Централния комитет (ЦК), няма съмнение, че периодът на разведряване е бил най-опасният за нашата цивилизация. До пълното господство на комунизма в света оставаше не повече от половин крачка. Но, уверени в крайната си победа и в това, че времето работи за тях, съветските вождове не искаха да бързат, търпеливо изчаквайки момента и премахвайки последните пречки. И колкото и странно да е да го съзнаваме, с нашата кампания в защита на човешките права ние се оказахме по това време едва ли не единствената пречка на пътя им. Пречка, която беше още по-досадна, защото в техните очи тя беше наистина незначителна. Защото, разсъждавайки по марксистки, а те не умееха да разсъждават по друг начин, Западът вече им беше в кърпа вързан, след като и капиталистите, и подчинените им управляващи кръгове вече бяха капитулирали.
Играта обаче беше деликатна и изискваше предпазливост, за да не се събуди жертвата. Нещо като хипноза, при която дори досадно бръмчаща муха може да съсипе всички усилия. Ние се оказахме нещо като такава муха, кръжаща над челото на задрямалата жертва: не можеш да я смачкаш, но и да я оставиш е опасно. Нещо повече, ние все пак ги принудихме да преминат от настъпление в отбрана, което при нашите оскъдни сили беше просто чудо. Комунистите никога не са умеели да се бранят. А и каква отбрана може да има в идеологическата борба? Който се отбранява, вече е загубил.
Своето влияние оказа, разбира се, и едностранчивото им марксистко разбиране за западната демокрация, което практически не взема под внимание такава извънкласова сила като общественото мнение или човешката съвест. Междувременно, колкото и странно да звучи това в нашето цинично или направо безсрамно време, тогава, през 60-те и 70-те години, все още се намираха достатъчно хора, за които изразът „човешки права“ не беше празен звук. И - което може би е още по-важно, такива идеалисти се намираха и отляво, и отдясно, и отгоре, и отдолу, напълно непредсказуемо нито от класова, нито от политическа гледна точка. И колкото и цинични да бяха, да речем, лидерите на европейските социалдемократи, а още повече на комунистите, и в техните партии, и особено сред избирателите, такива идеалисти имаше достатъчно, за да накарат лидерите да се съобразяват с тях.
С една дума, нашето тогавашно движение беше необичайно пъстро и изобщо не се вписваше в обичайните рамки на „леви“ и „десни“. И ако, например, във Франция дясното правителство на Жискар д’Естен (11) се хвърли в обятията на Брежнев, то лявата интелигенция се оказа наш най-близък съюзник. Франция беше, може би, първата западна страна, в която започна процесът на осмисляне от интелигенцията на собствената ѝ отговорност за престъпленията на комунизма - процес, започнат под влиянието на „Архипелаг ГУЛАГ“ (12) от група нови философи. А през лятото на 1977 година, по време на посещението на Брежнев в Париж, това движение достигна своята кулминация, символично отбелязана с ръкостискането на века. На приема в зала „Рекомие“, организиран за нас от френската интелигенция, Жан-Пол Сартр (13) и Раймон Арон (14) се ръкуваха за първи път от десетилетия.
И обратно, в Германия или Англия, където правителствата бяха леви, наш съюзник беше по-скоро консервативната опозиция. Въпреки че, разбира се, нещата не се ограничаваха само до нея. Винаги се намираха честни хора с всякакви политически убеждения. Особено ярко това се проявяваше в Италия. Там дори комунистите смятаха за свой дълг да демонстрират недоволството си пред Москва. Либерали, социалисти, а по-късно и радикали - всички допринесоха за нашата кауза.
Общественото мнение на Запада беше на наша страна в тази война, независимо дали властимащите искаха това или не. В Съединените щати, където, както си спомняме, елитът копнееше за дружба с Москва, той въпреки това също трябваше да се съобразява с тази сила. Въпросът за правата на човека се оказа там катализатор на най-различни сили и тенденции, а борбата се съсредоточи около т.нар. поправка Джаксън-Ваник (15) , която забраняваше търговията със страни, които възпрепятстват емиграцията и нарушават други човешки права. Предложена от конгресмените Хенри Джаксън и Чарлз Ваник, поправката забранява предоставянето на режим на най-облагодетелствана нация в търговията, държавни заеми и кредитни гаранции на правителството да предоставя на СССР статут на най-облагодетелствана нация в търговията именно заради гражданскоправния проблем с емиграцията от Съветския съюз. И макар проблемът да беше сравнително тесен и да засягаше ограничена група хора, всички отлично разбираха неговата принципна важност. От една страна, този статут, предоставяйки на СССР неограничен достъп до кредити, би спомогнал за укрепването на съветската военна мощ, което само по себе си беше крайно нежелателно. От друга, идеята за някакво обвързване на разведряването с политическите промени в СССР витаеше във въздуха. А да се обвърже разширяването на контактите между Изтока и Запада, особено в икономическата сфера, със задължението да се спазват правата на човека, подсказваше здравият разум. И колкото и да се опитваха властимащите, колкото и да се стараеха руснаците да заобиколят поправката Джаксън–Ваник, това така и не им се удаде.
Но това беше все още благодатен период, когато наличието на общ враг поне в някакъв смисъл ни правеше съюзници и ни осигуряваше подкрепата, ако не на правителства, то поне на някои обществени сили. Безразсъдната еуфория на времената на гласност и перестройка ни лиши и от тази последна подкрепа, от последните ни съюзници. Изкушението да победят без борба, да спечелят без усилие, се оказа твърде голямо за тях. Точно когато най-накрая стана възможно да се изграждат легално опозиционни структури без страх от сериозни репресии, и средствата, и симпатиите на Запада бяха на другата страна. Точно по времето, когато политическите затворници в съветските затвори и лагери бяха подложени на най-префинен натиск с цел идеологическата им неутрализация, Западът аплодираше хуманността на Горбачов. Когато войските на специалните части убиваха грузински демократи на площада в Тбилиси, смазваха Народния фронт на Азербайджан с танкове в Баку, щурмуваха правителствени сгради във Вилнюс и Рига, Западът се тревожеше само за едно - да не навреди това на Горбачов.
А финансовата помощ за кремълските реформатори се измерваше с астрономически цифри. За седемте години на партийна перестройка съветският външен дълг нарасна с цели четиридесет и пет милиарда долара. Това беше цената, която Западът плати, за да не се появят в бившия СССР нито истинска демокрация, нито пазарна икономика. И щеше да плати още повече, ако августовският пуч беше по-
успешен.
На хоризонта вече се задаваше нов план „Маршал“ (16) , който се обсъждаше сериозно на срещите на Г-7. Изглежда, че самото споменаване на плана „Маршал“, който спаси Европа от комунизма, трябва да ни накара да се замислим. В края на краищата, преди петдесет години на никого не би му хрумнало да го предложи на все още непобедена Германия. Можеше ли той да бъде предложен на Франция на Петен (17) , на Италия на Мусолини (18), на Норвегия на Квислинг (19) ? Нашите бащи поне имаха достатъчно здрав разум, за да разгромят първо противника, да го принудят да капитулира безпрекословно, да проведат денацификация, и едва след това да говорят за икономическа помощ. Ако бяха постъпили по друг начин, Европа нямаше да види демокрация. Тя щеше да живее десетки години в посттоталитарен абсурд.
Разбира се, ние се опитвахме да се съпротивляваме на това безумие до последно, като се стараехме, както можехме, да подкрепяме независимите сили и издания в страни, които нарушават или сериозно ограничават правата на своите граждани да емигрират и други човешки права. Поправката предвижда също така прилагането на дискриминационни тарифи и мита върху стоки, внасяни в Съединените щати от страни с непазарни икономики.
(Следва)
-------------------
11. Валери Жискар Д'Естен - френски политик и президент на Франция от 27 май 1974 до 21 май 1981 г. Бел. прев.
12. „Архипелаг ГУЛАГ“ – най-известното художествено-историческо произведение на Александър Солженицин за репресиите в СССР в периода от 1918 до 1956 г.
13. Жан-Пол Сартр - френски философ, писател, драматург и общественик.
14. Реймон-Клод-Фердинан Арон - френски философ, социолог и журналист.
15. Поправката Джаксън-Ваник е поправка от 1974 г. към Закона за търговията на САЩ (1974 г.), която ограничава търговията със страни, които възпрепятстват емиграцията и нарушават други човешки права.
16. План „Маршал“ - официално „Програма за европейско възстановяване“ - инициатива на Съединените американски щати за подпомагане на Европа, с която американското правителство дава безвъзмездна помощ от 13 милиарда долара (приблизително 130 милиарда долара от 2016 година) за възстановяване на европейската икономика след края на Втората световна война.
17. Анри Филип Бенони Омер Петен - френски офицер – дивизионен генерал и маршал, политик – министър на отбраната и министър без портфейл, държавник – държавен глава на Френската държава.
18. Бенито Амилкаре Андреа Мусолини - италиански политик и журналист, лидер на Националната фашистка партия. Управлява Кралство Италия като министър-председател от 1922 до 1925 г., когато отхвърля демокрацията, и като диктатор до 1943 г., след като установява първата фашистка диктатура.
19. Видкун Квислинг - норвежки политик, основател на крайнодясната партия „Национално единение“ и ръководител на фактическото правителство на Норвегия по време на окупацията на страната от Германия през 1940-1945 г.
