(Продължение от Част III)

На Запад имаше достатъчно свои хора, склонни да повярват на горбачовските басни, или поне се смяташе за разумно да се поощряват перестройчиците за усърдието им. И наистина, хората се стараеха - събориха стената в Берлин, изтеглиха войските от Афганистан, отмениха член 6 от Конституцията, издадоха „ГУЛАГ“, и дори не бяха хвърляли никого в затвора през последните няколко години. Какво повече може да се желае? „Ах“, казваха ми, „Вие прекалено много пострадахте от тях, неспособен сте да бъдете обективен. Трябва да има някаква граница, отвъд която съветската власт престава да бъде съветска власт, а
комунистите - комунисти. И нашата враждебност към тях трябва да бъде заменена от дружелюбие. И какво да отговоря? Как да обясня на хора, които никога не са живели при този режим, че комунизмът не е политическа система, и дори не е толкова престъпление, колкото някаква масова болест, подобна на епидемия от чума? На чумата не можеш да се обидиш, с нея не можеш да се скараш или помириш, можеш само да се разболееш или да не се разболееш. Следователно, няма начин чумата да бъде преустроена или реформирана. От нея трябва да се излекуваш, напрягайки цялата си воля за живот. А който спре да се бори с нея и изпадне в апатия, като правило не оцелява.

Тази безразсъдна еуфория на Запада подкопа последната възможност за победа над комунизма, а заедно с нея и най-малкия шанс за Русия да се излекува. Все едно съюзниците в края на Втората световна война (вместо да изискват безусловна капитулация на нацистка Германия) да се задоволят с нейната перестройка, тоест с известна либерализация на режима. И какво щеше да има сега в Европа? Със сигурност не демокрация, а, както елегантно се изразяват сега за бившите комунистически страни, посттоталитарен период. Маршал Петен щеше да е герой, спасил Франция, а участниците в съпротивата - безотговорни авантюристи, само пречещи с екстремизма си на разумните реформатори от Виши. Резултатът беше катастрофален. Освен всичко друго, това допринесе и за вече зараждащия се разкол в нашето движение, подтиквайки част от него начело със Сахаров (27) към самоубийствен съюз с перестройчиците. И ето, бившият политзатворник Глеб Якунин (28) призоваваше хората да гласуват за бившия генерал от КГБ Калугин (29) , в миналото организатор на убийства на дисиденти. И как след това да се ориентираш кой всъщност е истински демократ, а кой - горбачовски комутант?

Никога няма да забравя как, откривайки своя марионетен парламент през пролетта на 1989 г., Горбачов с широк жест покани Сахаров на трибуната и така прикри всичките си лъжи, манипулации и фалшификациите на умиращия режим: „Андрей Дмитриевич, моля“. Тази сцена и до днес е пред очите ми. Сцената на безславния край на всичко, за което бях живял. Близо тридесет години упорита работа за създаване на независими обществени сили се превърнаха в нищо. И макар че Сахаров - нека му отдадем дължимото, разбрал грешката си малко преди смъртта си, се опита да създаде опозиционна партия и дори призова към кампания за гражданско неподчинение срещу режима на Горбачов, вече беше твърде късно. 

Що се отнася до Запада, позицията му по отношение на перестройката изобщо не беше случайна или дори нова. Напротив, тя е пряко продължение на практически цялата му източна политика в постсталинския период, когато залогът беше върху митични гълъби или либерални реформатори в Политбюро, които дори никой не можеше и да посочи. А нас, всички онези, които действително се борихме срещу режима, високомерно ни смитаха в хуманитарната кошница. Трябваше да съчувстват на нас, горките, като на жертви, и дори да спекулират с положението ни като оправдание за политиката на умилостивяване на комунистическото чудовище. Сиреч, вижте, колко лошо ще е за хората, ако не помогнем на либералите в Кремъл. 

С една дума, Западът не пожела да ни признае не само като партньори, съюзници във войната, но дори и като обикновени войници, а ни приравни към случайно пострадало мирно население. От бойци ни превърнаха в заложници, при това съвсем съзнателно. В противен случай, не дай си Боже, щеше да се наложи да се признае самото съществуване на войната. Нещо повече, онези от нас, които се озоваха на Запад, знаят какъв натиск упражняваха местните властимащи, за да ни направят послушен инструмент на своята политика на съглашателство с комунистическите режими. И ето, това, което не успя да направи КГБ с помощта на затвори и лудници, понякога успяваха да направят местните им съюзници с помощта на договори, грантове, възможност за публикуване, а най-вече с изкушението да бъдем приети и уважавани от западната интелектуална среда. 

Не, това не беше просто глупост на Запада, нито наивност на тукашния елит. Това беше целенасочена политика за осигуряване на стабилност в света. Стабилност на всяка цена, дори на цената на предателство. За най-голяма заплаха за човечеството беше провъзгласена не комунистическата идеология, не агресивната същност на комунистическите режими или дори ядрените им ракети, насочени към западни градове, а тяхната възможна дестабилизация и разпад. В резултат на тази политика Югославия се превърна в Ливан, а Русия - в Нигерия. И това е само началото. Сега, когато историята е произнесла присъдата си, няма нужда да се доказва кой е бил прав. Комунистическият режим рухна, въпреки усилията на целия свят да го спаси. По този начин се потвърди това, което рибата се опитваше да разкаже на ихтиолога. И неговата грохналост, и това, че не може да бъде реформиран, а може и трябва да бъде ликвидиран, и че заплахата от ядрена война ще изчезне само с неговото ликвидиране. 

Изчезнаха толкова обичаните от Запада комунистически реформатори с техните Нобелови награди за мир, без да са измислили социалистически модел за пазара. Кой ги помни сега? Но остана разрушена страна без бъдеще, без каквато и да е надежда за спасение, където върху развалините на някогашния живот върлуват само банди мародери, а многомилионни тълпи от осиромашели жители бродят унило и безучастно покрай руините на домовете си. И в очите им няма не само разкаяние, но дори и искра мисъл или усилие да разберат какво се е случило. Само тъпо недоумение и страх, като у хора, преживели земетресение. Защо? За какво? Та всичко беше толкова добре! И докато не им просветне, че няма кого да винят, освен себе си, собствения си избор, докато търсят причината за нещастията си в каквото и да било: в световния заговор, в чужденците, в мистичните предопределения, те няма да се обърнат към собствените си сили, за да започнат да живеят наново, а вечно ще чакат помощ, милост, чудо.

Останаха и лъжите, скалъпени от властимащите за самооправдание за последния половин век. Мегатонове от лъжи, заради които скоро няма да има какво да се диша. Останаха самите тези властимащи. Номенклатурата от колаборационистите, „Петените“ и „Квислингите“ от Студената война от всички нюанси и размери, на Изток или на Запад, все още здраво вкопчени във властта. И докато не се установи истината, докато не бъдат осъдени, тази глава от нашата история остава незавършена, а изцелението не идва. Така грешните души без покаяние не могат да попаднат нито в ада, нито в рая.

/Край/

27. Андрей Дмитриевич Сахаров (1921-1989) - съветски ядрен физик, дисидент и общественик. Сред създателите на водородната бомба, става известен като защитник на човешките права и гражданските свободи в Съветския съюз. 

28. Глеб Якунин - известен съветски дисидент (1934–2014), осъден за правозащитна дейност, свещеник, отлъчен от Православната църква, член на Върховния съвет на РСФСР и Държавната дума на Руската федерация. 

29. Олег Калугин (род 1934 г. - бивш генерал-майор от КГБ (1974; лишен от звание през 2002 г.), бивш високопоставен началник на отдели на централния апарат и териториалните органи на КГБ, обществен и политически деец от последния период на перестройката в СССР, народен депутат на СССР, член на КПСС (1957-1990).