"Корона от тръни", Стефан Груев
превод Мариана Екимова-Мелнишка и Вяра Вл. Кондова, изд. "Българска история"
"Корона от тръни. Царуването на Борис III" проследява двайсет и петте години на управлението на цар Борис III – от възкачването му на престола през октомври 1918 г., непосредствено след поражението на България в Първата световна война, до смъртта му на 28 август 1943 г., чиито обстоятелства и до днес остават предмет на спор.
Между тези две дати остават едни от най-бурните години в българската история: преврати, политически убийства, атентатът в църквата "Св. Неделя", безпартийният режим след 1934 г. и присъединяването на България към Тристранния пакт по време на Втората световна война.
Авторът Стефан Груев (1922 – 2006) е син на Павел Груев – дългогодишен началник на личния кабинет на цар Борис III, разстрелян от Народния съд през февруари 1945 г. По време на Деветосептемврийския преврат Стефан Груев учи право в Женева и остава в емиграция близо половин век. Прави международна журналистическа кариера като кореспондент и ръководител на нюйоркското бюро на списание "Пари Мач". Утвърждава се и като автор на документални книги – от историята на американските гангстери в Ню Йорк до създаването на атомната бомба.
Груев работи над "Корона от тръни" шест години. Обикаля Европа, за да се срещне с членове на царското семейство, както и с бивши министри, дипломати и придворни. Получава достъп до лични архиви и документи, дотогава недостъпни за изследователите, разказват още издателите.
Книгата е издадена първо на английски език под заглавието Crown of Thorns през 1987 г. в САЩ. През 1988 г. откъси от нея се четат в ефира на Би Би Си, Радио "Свободна Европа" и "Гласът на Америка".
Днес "Корона от тръни. Царуването на Борис III" излиза в нов превод на Мариана Екимова-Мелнишка и Вяра Вл. Кондова, направен по текста на англоезичното издание от 1987 г., уточняват от "Българска история". Предлагаме ви два кратки откъса от емблематичната историческа биография:
ГЛАВА I.
РАЗГРОМ И БЕЗНАДЕЖДНОСТ
Само седем часа по-рано, в 10 ч. същата сутрин, той бе пуснат от килията след три години в мизерията на затвора, та му беше доста странно да се озове сред тържествения разкош на царския дворец. Силно казано разкош, естествено, защото софийският дворец не е "Версай", въпреки че внушителните маниери на цар Фердинанд и разточителното задоволяване на вкусовете му напомняха на мнозина за Краля Слънце. Дворецът, елегантна двуетажна жълтеникава сграда във френски стил, беше в самото сърце на столицата и сред парк, ограден с високи стени в същия цвят.
Докато водеха Александър Стамболийски по дългите коридори, той си припомни мириса – смес от застоял въздух, изсушени цветя и прясно намазан паркет, – спомни си и как отекват стъпки в тишината на двореца. Пламенният трийсет и девет годишен селски водач бе тук преди три години, по-точно на 18 септември 1915 г. Срещата премина драматично и нито той, нито цар Фердинанд щяха да я забравят. Състоя се две седмици преди влизането на България в Първата световна война. Тогава представители на пет опозиционни партии бяха неохотно удостоени с аудиенция от монарха, за да изразят страховете си от все по-явните признаци, че България ще се откаже от своя неутралитет в бушуващия вече година конфликт в Европа. Достолепният цар ги бе приел в изискания Червен салон, декориран с коприна и дамаски. Придружаваше го княз Борис, двайсет и една годишен млад човек, който се държеше почтително и любезно, слушаше с внимание, но рядко се намесваше в разговора. Изглеждаше неловко, докато опозиционните лидери критикуваха правителството, а когато Стамболийски избухна гневно и невъздържано с нападки срещу царя, младият княз бе видимо смутен.
Както можеше да се очаква, останалите посетители представяха силни аргументи срещу въвличането на България на страната на Германия и Австро-Унгария. Опитваха се да предупредят цар Фердинанд за опустошителните последствия, до които ще доведе една нова война за страната, все още съсипана от катастрофалните Балкански войни през 1912 – 1913 г. Говореха обаче почтително, като лоялни държавници, несъгласни с конституционния монарх. Не така се държеше Стамболийски. Изказваше се от името на своя Земеделски народен съюз без всякакво уважение – високо, грубо и обидно – така, както малцина са се осмелявали да се държат в присъствието на цар Фердинанд. Царят бе възмутен.
– Заплахите Ви няма да ме спрат – извика той гневно. – Следвам политиката и пътя, който съм избрал, защото така служа на своя народ много по-добре от Вас.
– Моят път – отвърна троснато Стамболийски – не е завършил с катастрофа като Вашия. А сега, ако упорствате, ще платите с главата си!
– Не се безпокойте за главата ми. Аз съм стар човек. Но Вие сте млад. Мислете за своята!
Кипнал от гняв, Фердинанд бе застанал с гръб към земеделеца, с лице към останалите. Срещата напълно се провали, а на излизане Стамболийски подхвърли към младия княз:
– Дано някой ден поне с Вас се разбираме! Явно между идеите на баща Ви и моите зее пропаст.
След две седмици България влезе във войната на страната на Германия и Австрия, така наречените Централни сили, срещу Франция, Англия и техните съюзници в Съглашението. Стамболийски бе хвърлен в затвора за деморализираща дейност.
Глава XXII.
ПОДРИВНАТА ДЕЙНОСТ НА КОМУНИСТИТЕ
"Слава богу, че поне един от моите секретари обича да се катери по планините – каза цар Борис и дари с усмивка на признателност Станислав Балан, когато двамата спряха да си поемат дъх на стръмната горска пътека. – Останалите са слабосилни. Никой от тях не обича да ме придружава на походите ми."
В началото на войната Балан, четиресетгодишният син на уважаван професор езиковед, е преместен от Външното министерство, където работел, в личния кабинет на царя като един от двамата помощници на Павел Груев.
Тази неделна сутрин царят беше в отлично настроение още откакто с раници на гърба напуснаха "Царска Бистрица" на път за Рилските езера. "Сега е моментът да му говоря – помисли си Балан. – Никога няма да имам тази възможност в канцеларията."
Би било наистина недопустимо за един младши секретар да разисква през работно време в двореца какъвто и да е въпрос, който царят не е повдигнал. При все че Борис винаги е бил много вежлив с младия персонал, отношенията му с него са били строго служебни, и то главно чрез шефа им Груев. На неслужебни теми царят говореше само когато Балан го придружаваше на неделните походи.
Скоро пътеката напусна боровата гора, гъстите папрати и дивите къпинови храсти и продължи над линията на дърветата, между скали и камъчета, покрити с лишеи. Точно когато Балан събра кураж да проговори, царят се обърна към него:
– Вие не знаете колко съм щастлив тук! Няма телеграми, аудиенции и телефони. Мога за момент да забравя грижите си. Тежка седмица беше, Балан. Годината е много трудна…
Как можеше Балан да му говори за проблемите си точно сега? Той загуби куража си. Но само след минути пресният спомен за една отчаяна жена изплува в паметта му, една млада жена, негова добра позната, която плачеше и му се молеше… Думите излязоха от устата на Балан със заекване:
– Ваше Величество, позволете ми… исках да Ви доложа… знам, че това не е моя работа, но… Седем души ще бъдат екзекутирани в този процес срещу комунистите. Единият от тях беше мой съученик. Костов. Трайчо Костов. Неговата сестра дойде при мен и аз обещах да говоря с Вас. Това ще бъде трагедия, Ваше Величество, а също и грешка!
Щастливото изражение изчезна от лицето на царя и за момент той изглеждаше шокиран, че секретарят му е дръзнал да развали този чудесен излет. Той продължи да върви мълчаливо, после каза почти ядосано:
– Но той е главен комунистически организатор, нали? Той е извършвал конспиративна дейност. Съдът го намери за виновен. Аз нямах нищо общо с това. Вината му беше доказана извън всякакво съмнение и той сам дори не я оспори! Това беше казано с тона на "Вие трябва да си знаете мястото!".
Последва дълго и тягостно мълчание. Явно неделната разходка беше провалена. Но само след няколко минути Борис спря отново и попита неохотно:
– Разкажете ми за Вашия приятел Трайчо.
– Той е изключителен човек, Ваше Величество, макар и комунист. Бяхме съученици в гимназията.
