След премиерата на спектакъла „Винсент в Брикстън“ в Театър 199 за присъствалите зрители със сигурност Брикстън няма да е вече само лондонското предградие, където е роден Дейвид Боуи. В пиесата на родения в Кейптаун съвременен британски драматург Никълъс Райт присъстваме на друго раждане – духовно: на бъдещия гениален художник Ван Гог, който, пристигнал от Хага в разкрепостената Англия, се лута, люби, весели се, страда и най-вече – търси и намира себе си. Себе си в творчеството – нещо, за което като дилър на изкуство в ония дни дори не е подозирал, че носи в душата си. Присъстваме и на още нещо значимо: на разцъфтяването на един забележителен млад актьор – Ясен Атанасов, когото познавахме, но някак си не отличавахме в трупата на театър „Българска армия“. Дори в ролята на виконт Кристиан дьо Новилет от „Сирано дьо Бержерак“ – неговия досегашен таван там…

Като неосъзнатия още Винсент ван Гог Атанасов извайва сложен и плътен образ, със свои странности и полюси в поведението: в прочита на режисьора Владлен Александров неговият герой е хиперактивен (на моменти дори прекалено "хипер"), кипи от енергия и тестостерон, мята се от увлечение към увлечение, от провинциална непохватност към градски цинизъм, от скромност до разпасаност, от жажда за бира до религиозно заслепение. В невротичния му характер се усеща предчувствие за бъдещи депресии и яростно рязане на ухо… Едно още в началото е ясно: няма каквито и да било амбиции да се захваща с платното и четките… Докога?

…Пиесата на Райт не е в буквалния смисъл биографична: случващото се в нея е фикция, авторска догадка какво би могло да е станало с младия Винсент по време на документираното му в продължение на година и половина пребиваване в Лондон и после – за още няколко месеца обратно, след преместването му в Париж. Младежът наема квартира в Брикстън, привлечен от хубавото момиче, което е срещнал пред къщата (Жаклин Даскалова), тя обаче е обвързана с другия наемател, Сам (Теодор Ненов) – работник и самоук художник, който се готви за приемен изпит в Академията. Скоро към тях се присъединява и сестрата на холандеца (Константина Георгиева). Междувременно, някак неусетно, Винсент се увлича по майка й, вдовицата Ърсюла Лойър, и се сбижава с нея, потъвайки в дълбоките води на истински чувства със зряла жена. Актрисата Мила Банчева сдържано, с пестеливо пусната реплика, а понякога и безмълвно, само с поглед или жест, създава очарованието на нейното присъствие. Двамата с експанзивния Ясен Атанасов са вънуващ актьорски дует. Вероятно именно любовта с такава жена е запалила у Ван Гог искрата на творчеството – събитие, експресивно изведено от режисьора във финалната сцена. А що се отнася до приятелството съперниество между Винсент и Сам, то май повтаря историята на Моцарт и Салиери...

Сценографията на художника Васил Абаджиев, който рядко работи с други режисьори освен съпругата си Лилия Абаджиева, тук е интегрирала фрагменти от творби на Ван Гог и прави визията на спектакъла още по-изразителна и раждането на смисъла в творчеството – още по-неизбежно. Същото постига и музиката на Мартин Каров.

Със спектакъла „Винсент в Брикстън“ режисьорът Владлен Александров оформя силен диптих за съдбата на артиста с друга по-раншна своя работа на миниатюрната сцена на „199“ – „Червено“ от Джон Лоугън за абстрактния експресионист Марк Ротко. Диптих за живота чрез изкуството и за хората на изкуството, които понякога изгарят в него. И двата текста са преведени от Харалампи Аничкин.

„Винсент в Брикстън“ на Никълъс Райт има награда „Лорънс Оливие“ за най-добра нова пиеса (2003), както и номинация за награда „Тони“. Следващото представление в Театър 199 е в понеделник, 25 юли, от 20.00 ч.