Точно 39 години след първата премиера на пиесата „Последната нощ на Сократ“ атинският философ и неговият тъмничар отново си поделят чашата с отрова в сакралното мазе на Театър 199. Правят го чрез актуалните титуляри на ролите: на мястото на Васил Михайлов и Наум Шопов сега пак са две сценични „чудовища“ – Ивайло Христов и Атанас Атанасов, някогашни състуденти, понастоящем професори в Академията и топактьори. Към края между тях връхлита Ксантипа на неистовата Ирини Жамбонас, за да размени местата им, след което и двамата ще трябва да проумеят за себе си и за света дори онова, което не биха искали да знаят…
Автор на новата постановка на най-силната от силните пиеси на Стефан Цанев е режисьорът Съни Сънински. Едва ли в момента има по-подходящ избор на „церемониалмайстор“ за отбелязване на 60-годишнината на театъра: Сънински е създател на едни от най-емблематичните спектакли с марката „199“: „Алхимикът“, „Дуенде“, „Син портокал“ и още няколко, вдигна на сцена „Кулата“ – текста победител от поредното издание на драматургичния конкурс „Славка Славова“, а непоклатимите репертоарни хитове „Вечерен акт“ и „Уилям Шекспир – пълни съчинения“, се играят и до днес – вече цели две десетилетия (плюс-минус…).
…След скалъпен съдебен процес философът Сократ (Ивайло Христов) е хвърлен зад решетките в очакване на най-страшното наказание – чаша смъртоносна отвара от бучиниш, задето волнодумства, не почита боговете и не изповядва официалната религия на полиса. Неговият пазач и бъдещ палач (Атанас Атанасов) се готви да запише заветите на мъдреца, защото знае, че бъдещите поколения ще питат, ала Сократ сякаш въобще не е настроен за съдбовни послания – предпочита да си доспи или да въздиша по прелестите на хетерата Мирто. Но от дума на дума, от сентенция до сентенция, докато взаимно се проучват и предизвикват, двамата мъже започват да стопяват ледовете и да споделят неща, които човек доверява само на най-добрия си приятел или на оня, когото вижда за пръв и последен път в живота. И подхващат истински диспут за мястото на човека в политиката и историята, за демокрацията и тиранията, за капаните на властта и избора да си свободен…
Дори и онези зрители, които не са живели в социализма, навярно изпитват двойна почуда, наблюдавайки днес спектакъла на Сънински. От една страна – как подобни дръзки откровения за обществено-политическия живот са си пробили път до сцената преди демократичните промени у нас, когато (почти) всеки „се е страхувал не само да говори, но и да слуша“. Вероятно, както отбелязва Сократ с думите на Стефан Цанев в пиесата – „ако искаш да те разберат, кажи го смешно“. Така е постъпил и той. От друга страна – парадоксално е как този мощен текст от само себе си се изчиства от всяко злободневие, за да звъннат днес универсалните му, вечни аспекти, може би дори надскачайки някогашните намерения и надежди на автора. Разбира се, за това решаваща роля има и режисьорският подход на Съни Сънински, който с помощта на своя екип извежда на преден план притчовия потенциал на „Последната нощ…“, загърбвайки евентуалните битови уловки. Друг е въпросът, че в настоящата геополитическа реалност (с миграцията, войните) притчата и метафората за добрата Атина и лошата Йония могат да се разчетат и като зловеща реалност.
Сценографията на Никола Тороманов-Фичо работи за двойствената подредба на света на сцената. Метално ограждение я разполовява по диагонал и всеки от героите всъщност вижда пред себе си решетки. Кой е затворник и кой – свободен? И от клишетата на обществото, на колективната мисловна инерция ли зависи това, или от личната гледна точка?
Сократ и Пазачът са като страните на една монета, като ин и ян, като деня и нощта. Те олицетворяват две житейски философии за мястото на човека в света, политиката и историята. Едната – на онзи, който непреклонно защитава позицията си с цената на всички възможни жертви, на отказа да притежава каквото и да било, което да го привързва към битието (Сократ). Другата – на компромиса, на привидната интеграция в устройството на мирозданието с едничката може би цел да опознаеш механизмите, движещи властта, за да ги "опишеш" отвътре или "изваеш".
Принудени от Ксантипа да се разменят, за да спаси съпруга си (в един момент актрисата ефектно се появява с маската и сигнала на „трети петли“), персонажите обаче загатват и друга възможност в релативизма на света. Все по-ясно става, че тъмничарят, казано на съвременен език, е бивш дисидент, който мимикрира в привидно удобната си позиция. За него да умре като философ е истински реванш. А дали философът с жена, озлочестена от палача, изживяващ се като Сократ (музиката на маестро Милен Кукошаров прави този епизод още по-силен), с наранено честолюбие и брутално стъпкано достойнство не би се превърнал в сатрап и диктатор?...
Ивайло Христов и Атанас Атанасов изнасят показно като сценичен дует. Личи си удоволствието от партньорството, скрепено с общото им минало във ВИТИЗ, Сливенския театър и „Армията“. Сократ на Ивайло Христов под режисурата на Сънински с наивитета и упорството на дете брани автономията на своето мислене и живеене, в което иронията му е най-верният щит. Пазачът на Атанас Атанасов е манипулативен, сардоничен, нюансиран в реакциите. Остра, преувеличена, ярко характерна е играта на Ирини като Ксантипа – тежкият „елемент“, който се опитва да приземи мъжете с техните интелектуални игри.
Сократ и тъмничарят му намират умиротворение в споделената смърт. А колко би било хубаво, ако можеха да го намерят, без да изпиват до дъно горчивата чаша – финалната поука от една голяма пиеса, превърната в забележителен спектакъл. Изглежда толкова просто, а е толкова непостижимо.
Следващите представления на "Последната нощ на Сократ" ще са в началото на новия театрален сезон през есента.
