Всеки в крайна сметка се оказва някой друг. Не помня чия беше тази крилата мисъл, но навярно драматургът Пьотр Гладилин знае. Защото на героите в неговата пиеса „Друг човек“ да се оказват други се случва дори няколко пъти… Този енигматичен и многопластов текст лабиринт е избрал за своя режисьорски дебют в Театрална работилница „Сфумато“ актьорът Нено Койнарски. След премиерата в четвъртък вече сме убедени, че той ще бъде едно от много интересните нови имена в това поприще в следващите години.
Героите в „Друг човек“ на добре известния и у нас съвременен руски драматург Пьотр Гладилин („Нощна пеперуда“, „Фотоапарати“) са просто Мъж и Жена. Тя се казва Наташа, или поне така я обозначава той, когато позвънява на вратата й. И се представя като неин съпруг. Те не се познават или сякаш се познават от друг, паралелен живот. Или може би от събития, които предстои да се състоят?! Често отбелязват, че се припознават – не в другия, а в себе си. И търсейки се, тръгват към своята изчезнала идентичност по различни следи, които ги извеждат в друга история за тях самите, а после в трета... В структурата и смислите на пиесата като в кутия, скрита в друга кутия, се отварят все нови и нови врати към нови възможности за предполагане и разгадаване. Персонажите огледално се променят – „биографичните“ трансформации у единия водят до съответни и у другия, за да продължат да обитават някаква обща реалност, в която да се опитат и да успеят да се срещнат и да спасят връзката си. Да преоткрият самоличността си, узнавайки кой е отсрещният. Модерният човек е вече толкова отчужден от себе си. А пътуването към другия не е ли и пътуване към себе си, риторично пита режисьорът.
В ролите са двама отлични млади актьори. Мартин Димитров от Народния театър, освен любимец на телевизионните зрители като Радо Андреев от сериала „Братя“, е и възпитаник на проф. Иван Добчев. Школата на „Сфумато“. Биляна Георгиева е негова състудентка и носителка на тазгодишния „Икар“ за поддържаща женска роля. И двамата са изключително изразителни, реактивни, със съвършена говорна техника, с каквато невинаги могат да се похвалят и техни доста по-опитни колеги. Може би малко по-гръмки, отколкото отива на миниатюрната зала „Ъндърграунд“, но това преувеличение сякаш подчертава сюрреалната ситуация, в която персонажите са поставени.
Периметърът, в който се развива историята (или по-скоро историите) на героите, е неголям куб посред сцената със стени от прозрачна воалена материя, които още повече превръщат наблюдаваното от зрителя в илюзия, във фикция, в замъглено изображение на действителността. Сценографията – изящна и минималистична, е създадена от Никол Трендафилова.
Спектакълът на Нено Койнарски е естетски стилизиран, ярко игрови, изчистен от всевъзможна бъбрива конкретика (каквато и текстът впрочем не предполага). Той не напуска характеристиките на жанра мистерия, с очевидни елементи на абсурд, без обаче да се отказва от възможната логика, без да става напълно нечетлив и неподлежащ на дешифриране. Какво всъщност се случва в него? Срещат се двама души, две души, които се разпознават от друг, предишен живот? Или от живот, който още не е бил, но е предопределен да се състои? Или двама чудаци се опитват да надхитрят отчуждението и самотата, нанасяйки се в общ сюжет? Или мисълта си играе с реалността? (Както казва в едно свое интервю самият Гладилин – мисленето е единствената ни реалност). Или просто двама съпрузи разиграват истории за загуба на памет, спомени и чувство за реалност, за да внесат тръпка в рутинното си всекидневие? Подобно на "Любовникът" на Харолд Пинтър... Всички различни тълкувания може да са валидни.
Когато през 2007-а гостува у нас по повод на първата постановка на „Другият човек“ в София, Пьотр Гладилин много се засегна от въпроса за влиянието на Пинтър върху драматургията му. Но то не може да остане незабелязано. Със сгъстяващото се напрежение, тревожността, надвисналата неидентифицирана опасност. С една дума – съспенс. Тогава ни обвини, че сме прочели това в Интернет. Не бяхме, но щом и в Интернет го пише, кои сме ние да му противоречим... Този дребен детайл в общуването не попречи на автора да признае, че „Другият човек“ на Театър 199 и режисьора Стилиян Петров, с Малин Кръстев и Койна Русева в ролите, е най-добрият чуждестранен спектакъл по негова пиеса изобщо, и да го напише на челно място в личния си сайт.
Спектакълът на Нено Койнарски 18 години по-късно със сигурност е различен и по свой собствен начин – много, много добър също. Следващото представление на „Друг човек“ в Театрална работилница „Сфумато“ е на 29 декември.
…А фразата „Всеки в крайна сметка се оказва някой друг“ се приписва на Оскар Уайлд.
