Сред най-недолюбваните родни интелектуалци от 20-те и 30-те години на ХХ век изпъква фигурата на Борис Руменов. Той е актьор, писател, драматург, разказвач, декламатор и вестникар. Известният политик и общественик Борис Вазов го определя като истински благодетел на начумерения български народ. Руменов съчетава две изкуства - театъра и журналистиката. За съжаление неговата личност е малко позната на съвременните млади българи.
Борис Николов Руменов (1884-1944) е роден според едни източници в Цариброд, а според други в София. Завършва Първа мъжка гимназия в столицата. Започва да следва литература в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Скоро обаче е привлечен от театъра. Подпомогнат финансово от своята баба през 1905 г. се записва в театрална школа във Виена. Две години по-късно тя прекратява издръжката му и Борис Руменов довършва образованието си по драматургия и актьорско майсторство в Загреб. Стажува в театъра във Фиуме (днес град Риека в Хърватия). Но носталгията си казва думата. Той се завръща в България и дебютира с успех в Народния театър. Критиците му предричат позитивно сценично бъдеще, ала неговото битие се развива в друга посока.
Нестандартният интелектуалец започва да публикува в родната периодика. Той разкрива хумористични страници в списание "Барабан" (1908-1921). В началото като автор, а впоследствие и като главен редактор. Налага в изданието смеха, духовната разкрепостеност и политическите памфлети. Неговите любими теми са грубият хумор, кръчмарската реторика, ориенталската леност и пародии. По-късно разкрива хумористични рубрики във всекидневните вестници "Зора", "Утро" и "Дневник".
Борис Руменов участва във войните за национално обединение на България (1912-1918). Забелязан е от проф. д-р Иван Шишманов.
Именно той му измисля псевдонима Борю Зевзека
и му възлага да подготви поредица "Походна войнишка библиотека" с войнишки анекдоти. Тя е издадена в два тома, илюстрирана от Александър Божинов. Това е неизчерпаем фонд от весели истории. По време на Балканската война написва "Балканска комедия", в която засяга темата за порочните отношения между балканските страни. След това отпечатва сборниците "Анекдоти", "Тренчо на война", "Весели разкази" и др. В тях са включени стотици хумористични произведения: анекдоти, драматически сценки, злободневни антрефилета, пародии, фейлетони, разкази и оперети. Хуморът на Зевзека обикновено е добродушен, но понякога преминава в остра сатира и сарказъм. Майсторски осмива консерватизма и невежеството на българите, парвенющината, женското лицемерие, нездравите семейни отношения.
Успоредно с творческите си усилия Борис Руменов изпълнява и военни задължения. По време на Балканската война служи в 12-та Лозенградска дружина на Македоно-одринското опълчение като адютант на командира Трифон Кунев. През Първата световна война се сражава в Сърбия в 3-та рота на 25-и Драгомански полк. Ранен е, а по-късно
получава три ордена "За храброст".
Борис Руменов не спестява своето отношение към бързо развиващото се театрално изкуство. Написва либретото на операта "Софиянци пред Букурещ". По време на Балканската война основава военно-полеви театър. Формира репертоара на трупата, която изнася представления на самата бойна линия. Създава творбата "Дон Кихот Таласъмски", в която описва плачевното състояние на родния театър. Като актьор демонстрира и двете страни на българската театрална сцена - професионалната и любителската. Успява да пародира художественото ниво на театралните изпълнители. Разностранните му интереси го отвеждат към киното. През 1928 г. изпълнява главната роля в комедията "Весела България". Обръща внимание на развлекателните естрадни жанрове. На тях е посветен сборникът "Малки комедии за вечеринки", който е предназначен за масовата публика. Той съдържа хумористичните миниатюри "Своята и чуждата жена", "Празноглавия разбойник", "Празнична трагикомедия" и др.
Верен на своя нестандартен живот
Зевзека се вълнува и от птицевъдството.
Създава собствена птицевъдна ферма, където отглежда породисти кокошки. Явява се на конкурси и печели награди. Става инициатор за създаването на Софийското птицевъдно дружество "Птица". Като негов председател взема участие в международни специализирани форуми на птицевъдите в Нови Сад, Рим и Варшава. Във връзка с това му увлечение хумористичните страници на вестниците "Утро" и "Дневник" са озаглавени "Кукуригу" и "Кудкудяк".
През 30-те години на ХХ век Борис Руменов привидно ограничава своите изяви. Не участва в политическия живот. Ежедневието му протича в писателските и журналистическите среди. Влиза в приятелски отношения с популярни личности като Елин Пелин, Сирак Скитник, Дечко Узунов, Теодор Траянов и др. По време на Втората световна война остава встрани от партийните страсти. Но заема позиции като радиожурналист. Има собствено хумористично предаване по Радио София. В него
иронизира Хитлер и Сталин.
И това му донася ненавистта на комунистите след 9 септември 1944 г.
Установяването на отечественофронтовската власт слага трагичен край на неговия живот. Вечерта на 10 октомври 1944 г. в дома на семейството му на улица "Добри Войников" № 29 нахлуват двама въоръжени мъже. Казват му, че е арестуван и го отвеждат. Повече никой не го вижда жив. Няколко дни по-късно надупченият от куршуми негов труп е открит в коритото на Перловската река в центъра на столицата. Единият от екзекуторите остава неизвестен. Другият е младият тогава свръхамбициозен поет Станислав Вихров. След години вдовицата на Зевзека Цветана запитва убиеца, който така и не е понесъл последствия за стореното, защо е застрелял мъжа ѝ. Той лаконично отговаря: "Помислих го за Елин Пелин". Има и версия, че Вихров е мразел Руменов и Елин Пелин, тъй като отхвърлили негови произведения, определяйки ги като бездарни.
В следващите десетилетия Цветана Руменова се опитва да реабилитира своя съпруг и да възстанови доброто му реноме. Но напразно. Столичният съвет за култура отказва да постави паметна плоча пред семейния дом. И днес името на Борис Руменов не фигурира в академичната "История на българската литература" и в "Речник на българската литература". То липсва в старата и новата "Енциклопедия България". Това означава, че според тези източници такъв автор не е съществувал.
