Когато се интерпретира националната ни култура в края на ХІХ век и началото на ХХ век без никакви съмнения на преден план се споменава името на д-р Кръстьо Кръстев (1866-1919). Това е съвсем резонно. Той е първият професионален литературен критик в България. Повече от две десетилетия участва активно в литературния живот. Една от големите му заслуги е, че открива и утвърждава млади таланти.
Кръстьо Кръстев е роден в заможно семейство в Пирот. Завършва начално училище в родния си град. След Берлинския конгрес (1878) семейството му се преселва в София. Тук той постъпва в Класическата мъжка гимназия и веднага се откроява сред своите съученици. Скоростно овладява латински и старогръцки език. По този повод неговият съученик Тодор Влайков отбелязва: "Често го виждахме в междучасията, седнал на чина, задълбочен в четене на някои от древните гръцки класици, като търси непознати думи и ги записва в тетрадка." Кръстьо Кръстев започва да изучава самостоятелно немски език. Това му дава възможност скоро да чете Гьоте и Шилер в оригинал.
През 1885 г. заминава да учи в Лайпцигския университет. Тук оформя своите възгледи със
силното влиянието на философа Вилхелм Вунт.
Под ръководство на световно известния учен три години по-късно защитава докторска дисертация на тема "Лотцевото метафизично понятие за душата". Престоят на Кръстьо Кръстев в Лайпциг изиграва важна роля за по-нататъшното му развитие. Той придобива завидни знания в сферата на литература, философията, психологията и социологията. Запознава се с произведенията на известните европейски писатели и драматурзи Хенрик Ибсен, Герхард Хауптман, Херман Зудерман и др. Художествените му възгледи са повлияни главно от немската неокантианска естетика. Не престава и интересът му към литературния живот в България. Абонира се за три научни списания, на които сътрудничи.
Д-р Кръстьо Кръстев се завръща в родината и започват неговите изявите на професионалното поприще. Изпратен е като директор на Педагогическото училище в Казанлък. Започва да издава литературно-научно списание към местното учителско дружество, което списва сам. Най-популярната рубрика в него е "Българската преводна литература". Включва се в самодейната театрална трупа към читалище "Искра", където
се запознава с бъдещата си съпруга Рада Николова.
Авторитетът на младия учен бързо нараства. Провинциалната среда обаче не създава простор за неговите амбиции и той търси подходящо място за призвание. С помощта на своя състудент и приятел Иван Шишманов през 1890 г. д-р Кръстьо Кръстев е назначен за учител по психология, логика и естетика в Софийската мъжка класическа гимназия. Тук той се превръща в безпристрастен критик.
В столицата предприема издаването на списанията "Критика" (1891) и "Мисъл" (1892-1907). Застъпва се за идейно-художественото извисяване на българската литература до европейската. Стреми се към национална самобитност, към развиване на общочовешки хуманистични идеи на родна почва. Неговата естетика, ерудиция и култура му дават възможност да защитава стремежа към по-високо художествено равнище на нашите творци. Дълги години той ръководи цялостната дейност на сп. "Мисъл". Около изданието се създава литературен кръг от автори и критици. Кръстьо Кръстев пише по-голяма част от статиите, коректор и редактор е на всички получени материали. Списанието формира литературния вкус на българина в началото на ХХ век. Една от големите заслуги на Кръстьо Кръстев е, че открива и популяризира поети и писатели като Пенчо Славейков, Кирил Христов, Пейо Яворов, Кирил Христов и Петко Тодоров. Утвърждаването на "младите" от кръга "Мисъл" става в борба срещу "старите" Любен Каравелов, Захари Стоянов и най-вече срещу Иван Вазов. Кръстьо Кръстев оценява творческите способности на Елин Пелин, Антон Страшимиров, Георги Стаматов и други, но не се притеснява да ги критикува по различни теми.
Д-р Кръстьо Кръстев е дописен и действителен член на Българското книжовно дружество (1898, 1900), днес БАН. От 1890 до 1904 преподава немски език и философия във Висшето училище в София. След това е лектор и извънреден професор по философия, психология, етика и естетика в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Той е убеден републиканец и демократ. Пише статии срещу княз Фердинанд І и царедворските правителства. След освиркването на монарха през 1907 г. застава категорично на страната на студентите. В навечерието на Първата световна война организира демонстрации срещу германофилската политика на кабинета на д-р Васил Радославов. Участва в създаването на позив против въвличането на България във военните действия, за което е арестуван. Подпомага морално и материално борбата на българите в Македония за свобода. Книгите, които издава, са: "Курс по философия том І. Психология", "Към историята на Висшето училище", "Литературни и философски студии", "Върху психологията на Вунт", "Певец на воля и младост", "Психология на интелекта", "Млади и стари", "Очерци за български и чужди писатели".
Голяма
обществена интрига се поражда около смъртта на д-р Кръстьо Кръстев.
Той умира изненадващо на 15 април 1919 г. след самоубийство. Отнема живота си след като гълта отрова. По този повод негов близък разказва: "Д-р Кръстев пазеше в пакет отровата, с която Пейо Яворов тури край на живота си. Тоя пакет беше между книжата му, сред неговите ръкописи и му бе постоянно под ръка". Върху пакета имало надпис: "Останки от отровата, която Яворов изпи на окт. 914 год. – която смятам да глътна аз, ако..." Изречението не е довършено. Възникват два варианта за трагедията. Сред софиянци започват да се носят слухове, че литературният критик се влюбва до полуда в своя студентка. Той е впечатлен от умствените ѝ способности. По-късно отношенията се пренасят в друга посока. Жена му е била изключително ревнива и след като научава за връзката започва да се отнася враждебно към него. Другата версия е, че д-р Кръстьо Кръстев погрешно поема хапчета, които не са за него и моментално умира.
Независимо каква е истината за трагедията, д-р Кръстьо Кръстев напуска този свят твърде млад. Въпреки това той заема почетно място в нашата културна история. Заедно с Пенчо Славейков внасят западноевропейското влияние в българската литература, което включва психологизъм, западноевропейско влияние и романтизъм. Ревностно защитава високите художествени ценности и критерии в нея.
