Сред българските националреволюционери впечатляващо място заема Михаил Греков. За съжаление неговата личност не е достатъчно популяризирана. Ето защо ще се опитаме да хвърлим един по-обстоен поглед върху достойните му изяви.
Михаил Георгиев Греков (1847-1922), понякога използва псевдоним Стоян Чакъров, е роден в село Дермендере, Одеска област. Баща му е известният войвода Генчо Къргов от Гурково. След Руско-турската война (1828-1829 г.) Къргов е принуден да напусне родното си място и да се пресели със семейството си в южната част на Бесарабия. Именно тук на "бял свят" се появява Михаил Греков. Той получава стипендия от Южнославянския пансион на Тодор Минков и заминава за град Николаев да се обучава в училището. Ала скоро е обзет от национални чувства. Напуска просветния център и заминава за Влашко за да се включи в четата на Никола Войводов и Цвятко Павлович. Дружината се организира в Браила през август 1867 г. Нейната задача е да премине в българските земи през сръбско-турската граница. Двамата ръководители пътуват отделно с австрийския параход "Германея". Те обаче са предадени и след престрелка с турската полиция в Русе падат убити. Четниците, сред които е и Греков, се разпръскват.
Този неуспех не го обезкуражава и той
търси нови пътища да участва в освободителното движение.
Заминава за Белград и е сред доброволците във Втората българска легия. Формацията се свиква през септември 1867 г. с цел да подпомогне планирано въстание в България. В продължение на няколко месеца около 200 българи се обучават във военно дело в Артилерийската школа. Сред тях заедно с Михаил Греков са Васил Левски, Панайот Хитов, Иван Кулин, Христо Македонски и други известни революционери. Греков успява да установи тесни контакти с Апостола. Легията е разпусната поради промяна на сръбската политика и натиск от страна на Великите сили - Франция, Австро-Унгария и Англия. Михаил Греков предприема безрезултатни опити да завърши някоя сръбска или немска военна школа. Ето защо в края на 1868 г. той отново заминава за Русия за да продължи образованието в Николаевската гимназия.
Любовта му към родината не секва нито за момент. След завършване на гимназиалното си образование през 1872 г. той се завръща в България. Установява се в Сливен и се заема с преподавателска дейност. Заедно с това за сетен път се включва в националноосвободителната борба. Става председател на Сливенския революционен комитет, създаден от Васил Левски. Арестуван е от турската власт при провала на хасковското съзаклятие (1873). Но като руски гражданин е освободен след два месеца. През 1874 г. Греков се прехвърля в Русе и активно участва в дейността на местния революционен комитет. Като негов представител взема активно участие в организирането на Общото събрание на БРЦК през месец август. Влиза в тесни контакти със Христо Ботев, Стефан Стамболов, Никола Обретенов и Стоян Заимов. Поддържа кореспонденция с тях. Тази група
води борба против влиянието на Любен Каравелов.
Занимава се и с книжовна дейност като превежда две книги от Александър С. Пушкин. Обикаля околността и агитира населението към борба. Скоро обаче е заловен и осъден на 7 години затвор. С помощта на свои приятели успява да се спаси от излежаване на присъдата, но е принуден да напусне българските земи.
Установява се в град Бердянск, който се намира в Запорожка област на повече от 1000 километра от Русе. Това огромно разстояние не намалява неговите амбиции да продължи революционните си подвизи. А събитията се развиват скоростно. Избухва Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. Михаил Греков сформира доброволческа българска чета към корпуса на генерал Аполон Е. Цимерман. Включва се в боевете за Добруджа.
България вече е свободна. Греков се завръща в страната и се включва в нейната административна уредба. Назначаван е на различни длъжности в Сливен, Ямбол, Пловдив и София. Окръжен и околийски началник е в Сливен. Проявява и стопанска инициатива. Заедно с Костаки Пеев и Панталей Наботков основават фабрика за сапун в Пловдив. Застава на русофилски позиции и заема престижно място в публицистиката. Пише материали против русофобската политика на общественици, партии и политически дейци. Сътрудничи на периодичния печат. Негови статии и очерци постоянно се отпечатват във вестниците "Ден", "Мир", "Балканска трибуна", "Реч" и в списанията "Летописи", "Наука", "Наблюдател", "Българска сбирка", "Илюстрация-Светлина" и др.
Ала неговата съпричастност към водещата роля на Русия в българската политика има негативна последица. Веднага след Съединението на Княжество България и Източна Румелия като изявен русофил той е арестуван, малтретиран и принуден два пъти през 1885 и 1887 г. да емигрира в Русия и в Цариград. Едва през 1894 г., след падането на Стефан Стамболов, се завръща в България. Но вече няма водеща позиция. Огорчен и разочарован от корупцията и безпринципните партийно-котерийни борби, а и поради нестабилното си здраве, се оттегля от активно участие в обществено-политическия живот.
Към края на ХІХ век започва детайлно да написва своите спомени. Публикува исторически разкази посветени на геройската смърт на Никола Войводов и Цвятко Павлович (1904) и на живота на баща си (1905). Но преди всичко записките му обхващат историята на националноосвободителното движение в десетилетието преди Освобождението. Мемоарите под заглавие "Как ние освобождавахме България" са публикувани в двутомно издание през 1990 г.
