В българския политически живот в края на ХІХ в. и през първите десетилетия на ХХ в. се включват редица интелектуалци с разностранни интереси. Сред тях безспорно се откроява личността на Димо Кьорчев, за когото в нашето съвремие се пише твърде малко.
Димо Петров Кьорчев (1884-1928) е роден в Търново. Завършва гимназия в родния си град. След това учи правни науки в Лайпциг. Ала поради липса на средства след една година се завръща в родината. Продължава юридическото си образование в Софийския университет "Св. Климент Охридски", където се дипломира през 1908 г. Започва работа като адвокат в столицата. Оттук насетне
неговите възгледи и практика се развиват в две основни посоки.
Преди всичко Димо Кьорчев се изявява като литературен критик и публицист. Той възприема и интерпретира творчески модерните за началото на ХХ в. философски, етични и естетически теории. Дълго време изучава философията на Фридрих Ницше. Заема определени позиции по отношение на нея и се превръща в привърженик на западноевропейския модернизъм и индивидуализъм. Наред с това в нравствено-философските му възгледи се забелязва и влиянието на толстоизма. Считан е за теоретик на българския символизъм, а своите идеи развива в статии на литературно-философски теми. В съгласие с Ницше Димо Кьорчев проповядва, че "силният човек трябва да бъде деятелен, като само така ще открие истината и ще изгради своя живот". Според него самоусъвършенстването на всяка личност започва, когато тя успява да види във всички свои дела Бога. Той приема свръхчовека за реалност и осъжда робския морал, т.е. тези които издигат милосърдието и състраданието в култ. Защитава самобитните тенденции в българската литература и в нашето обществено развитие. Един от създателите на философско-литературното есе в България. Литературните му студии в по-голямата си част са аналитично-оценъчни. Като критик съчетава рефлексията с образно-емоционалния изказ. Подписва политическите си статии с псевдонима П. Ератов. Подкрепя първите прояви на поетите символисти Трифон Кунев и Теодор Траянов. В същото време критикува нормативната естетика на кръга "Мисъл".
Значително време отделя Димо Кьорчев на издателската дейност. През 1907 г. заедно с Кунев издава литературен алманах "Южни цветове". Две години по-късно с Елин Пелин отпечатват списание "Слънчоглед". Димо Кьорчев редактира и сътрудничи на списанията "Пролом", "Наш живот", "Хиперион", "Свобода", "Българска мисъл", както и на вестниците "Дневник", "Независимост", "Българан", "Общо дело" и "Воля". Отрадно впечатление оставя в последното периодично издание. Редакцията се помещава на бул. "Княз Дондуков" № 45. Излиза под ръководството на Симеон Радев. Димо Кьорчев не е титулярен редактор, но двамата разговарят по различни теми. Техният "моабет" много често продължава с часове. Той проявява литературно-критическа дейност. Прави обстойно сравнително изследване на "Записки по българските въстания" от Захари Стоянов, "Под игото" от Иван Вазов и "Кървава песен" от Пенчо Славейков. Заема критично отношение към възгледите на д-р Кръстьо Кръстев и на Пенчо Славейков. Това спомага за ограничаване на естетиката на символизма от неокантианската психологическа теория, от позитивизма и проправя пътя на интуитивизма.
Литературното творчество на Димо Кьорчев е създадено основно до 1914 г. Оттук насетне той се отдава предимно в политическата и обществената практика. И в тази сфера не бива да се подценява неговата дейност. Той е
виден деец и идеолог на Националлибералната партия.
Това е политическа формация, която се включва в правителствата след преврата на 9 юни 1923 г. Димо Кьорчев е член на Постоянното присъствие и заема длъжността секретар в нея. Избиран е за народен представител през 1914-1919 г. и 1923-1928 г. в ХVІІ, ХХІ и ХХІІ Обикновено народно събрание. Участва в създадената през 1914 г. Парламентарна изпитателна комисия за анкетиране дейността на кабинетите на Иван Гешов и д-р Стоян Данев (1911-1913) по цялото им управление. Той е определен за докладчик. Прави рекапитулация на основата на огромен документален материал. Това дава възможност за изясняване характера на българския държавно-политически курс в драматичния за нацията период. Димо Кьорчев притежава политическа интуиция. Със всички сили се бори против нравствената пустота и безидейността на политическите групировки. Той е повече политик-идеолог, отколкото тесногръд партиен агитатор. Успява да вникне в сложните проблеми на родното държавно-политическо развитие. Остава извън мътното партийно опустошение. Продължават и неговите литературни изяви, които му помагат да се разтоварва от парламентарните и партийните проблеми. Публикува отделни книги. Това са "Политика и съюзи" (1917), "Балкански съюз или Югославия" (1919), "Европа през 1922 г.". Следи внимателно ходовете на дипломацията, решенията на правителствата и настроенията на обществените групи. Ала остава враждебно настроен против класовото разделение. Прогнозите му за европейската и балканската политика са реалистични и далновидни.
Димо Кьорчев става изкупителна жертва на големия упадък на България след войните 1912-1918 г. за национално обединение. Той умира през декември 1928 г. в Париж. Избрани съчинения от творбите му са издадени през 1933-1934 г. под редакцията на неговия съмишленик д-р Янко Янев. Няма съмнение, че със своите умствени и нравствени заложби Димо Кьорчев се приближава към героите от епохата на Възраждането. Той прилича на тях по темперамент и мироглед.
