facebook
twitter

ГОРЕЩИ НОВИНИ / После

Класика

В защита на прокурора

(Откъс)
4 103
 WIKIPEDIA.ORG

Публикуваме откъс от стар съветски фейлетон (1935) на актуална за днешния ден тема - ниската популярност на прокуратурата.
***

(...) (Фейлетонът започва с подробно описание на саморазправа със студентка, завършила трагично. (...) 
...Тези млади хора, по нищо неотличаващи се от други добри юноши и девойки, изведнъж са забравили в тая трудна минута за съществуването на прокуратурата и съда. Такава недосетливост можем да си обясним само с това, че тези учреждения у нас не се радват на полагащата им се известност. Те са недостатъчно популярни.
Във вестниците може да се намери съобщение за кого ли не: за талантливия леяр, за смелия водолаз, за способния инженер, спортист, хирург. Това е хубаво. Но кажете, чели ли сте макар едно редче за талантливия прокурор, проницателния следовател, умния съдия или способния защитник?
За някаква скапана пиеска, скалъпена с трескава бързина и лустросана до отвращение, се пишат десетки статии. Но кажете, ако обичате, много ли тълкувателни решения сте прочели, известни ли са ви речите на нашите изтъкнати прокурори, в които е вложено толкова дълбоко знание за живота?
Ако се напише нещо за съдебен процес, то изглежда така: "обвинението се поддържаше от Едикойси (сгрешена фамилия), "защитата бе на ЧКЗ Едикойси".
А как се е поддържало обвинението, каква е била защитата, какво е това ЧКЗ - бъдете добри и си решете загадката сами. (ЧКЗ = член коллегии защиты, б.р.)
А в какви условия работят прокуратурата и съдът, за това вече съвсем нищо не е известно. 
В туй време техният отговорен труд тече в условия извънредно тежки. Като се почне с това, че в едно от народните съдилища, след тържествения възглас "съдът се оттегля за съвещание", съдията с печална физиономия става и, съпроводен от народните заседатели, се насочва право към кенефа, тъй като това е единственото място, където може да се проведе съвещанието - друго помещение няма. Нарочно не уточняваме къде се намира този съд, тъй като подсъдимите, свидетелите и обществото ще загубят и последното си уважение към тази институция. Действително, след като бяха мобилизирани средства от местния бюджет, се постигна това, че бе премахната тоалетната чиния. Но тръбите останаха, казанчето си стои, верижката му виси. 
Мнозинството от райизпълкоми чувстват като свой дълг да натикат съда, прокурора и следователя в най-гнусното, мръсно и вонящо помещение на целия район. 
Прокурорите, тези сурови пазители на закона, тичат с протегната ръка да изпросят някоя рубла за освежаване на стените в служебните си стаи. Работниците от прокуратурата вече и не споменават ниските си хонорари. Техният вик за помощ е: дайте някакви дребни пари поне за деловодството. Буквално грошове са нужни, за да се купи един шкаф за съхранение на документите. Съдебните дела лежат на стола. И най-неизразимо тягостна е липсата на хартия. 
Изобщо казано, трябва да приветстваме всяко съкращаване на ведомствените преписки. Но в съдебните дела всяко едно действие задължително трябва да се регистрира на хартия. Разпит на обвиняемия - това е хартия, разпит на свидетеля - пак хартия, обвинително заключение, протокол от заседанието, присъда, дневен ред - всичко това е хартия, хартия. Стига се дотам, че в някои райони на осъдените не дават копие от заключителното обвинение и присъдата - хартия няма и средства за нея няма. 
Следователят г. Орехов обикаля учрежденията, за да си изпроси два-три листа хартия. Той пише своите протоколи, постановления и заключения на гърба на весели розови и лилави тапети. В района всички пишат на тапети. Там отдавна са забравили, че тапетите принципно се лепят по стените. И следователят се оплаква не затова, че пише на тапети, а затова, че има проблем с доставката на тапети. 
- Мисля да постъпя така - каза той съвършено сериозно, - ще се откажа от телефона и осветлението. Тогава ще освободя цели 17 рубли месечно и за тези пари ще смогна да си купя хартия.
Следовател, работещ досами Днепровската хидроелектроцентрала да се откаже от електричеството - това, другари, е много тъжно явление.
А пък на бюрото на районния прокурор видяхме една хартийка във връзка с облагането му със селскостопански данък. Работата е там, че прокурорът има кон за служебни пътувания, но не и средства за изхранването му. И тогава самият прокурор засял няколко хектара с овес и фуражна трева. Прокурор да сее овес - и това е печално явление, даже доста. Но той е доволен, има и по зле от него. На други правосъдни работници им е още по-лошо положението. Те си нямат никакво средство за придвижване и ходят по 20 км, по 30 км. 
Следователите нямат дори най-примитивни технически средства за разследване на престъпления: няма фотоапарат, няма една обикновена лупа, нищичко.
Поставете в такива условия Шерлок Холмс и чакайте резултати! Великият детектив ще увехне за два дни и ще побърза да си смени професията. А нашите следователи и прокурори работят, без да падат духом и даже без надежда за най-проста благодарност. На Общоукраинския конгрес на правосъдните работници районният прокурор на Кривий рог заяви:
- Трудя се повече от десет години и никога нито дума не чух за това как работя - добре ли, зле ли...
Тежко е това - 10 години да работиш незабелязан. 
***
(...) (Тук прескачаме дълъг и обстоятелствен разказ за засукан случай в украинско село, който едва не завършил катастрофално, ала храбър следовател и честен прокурор спасили млад човек от ненужна репресия - въпреки обществения натиск.) (...)
***

Прокуратурата и съдът се нуждаят от средства и хора. Но за там никой не се натиска. Там работата е тежка и няма никакъв шанс да те забележат. Когато разпределят някого да работи в прокуратурата, той с мъка задава въпроса: "За какво? Къде сбърках?" А когато предложат на партиен член след завършване на университета да влезе в адвокатурата, той просто ще се изсмее, като че ли институтуцията на защитата е създадена, не за да подпомага работата на съда и следствието, а за някакви едва ли не тъмни и кални афери.
Ако искаме съдът да е не само наказателен, но и възпитателен орган, това трябва и да се обезпечи по съответния начин. Добре отразеният процес по дело от битов характер може да донесе огромна полза. Една добра реч на прокурора или защитника има не по-малко възпитателно значение, отколкото роман или пиеса, на които се обръща толкова много внимание. И от тази гледна точка - можем само да съжаляваме, че нашите изтъкнати съдебни оратори не участват в битови дела, а за тези, които участват, никъде и никога не се пише.
***
Оригинално заглавие: "В защиту прокурора"
Първа публикация: вестник "Правда", 1935.
Пълен текст на оригинала: тук.
Превод: Г-н Балев.

6

Влез или се регистрирай за да коментираш

Още

Прокуратурата се похвали, че изземва още ритони на Васил Божков

16.09.2020

Обновена

3727 37
Прокуратурата обвини Гебрев, че крие още 4 покушения срещу себе си

15.09.2020

2884 21
Липсата на доверие в прокуратурата обрича всяка нейна акция

08.09.2020

МАРТИН ГЕОРГИЕВ

1985 1

Коментари

Минувача
снимка на Минувача

Разказът не е от добрите на тези автори.

maestrata

Сарказъм на ниво-особено за пОркурора,гледащ хектари с фуражни!Ледът се пука!👸

Sine_metu

Ето нещо по-близо до нас, като изключим глезотиите от рода на „юридическия факултет при Харвардския университет, „Фи Бета Капа“, ескадрилата „Лафайет“, френския военен кръст, неопетнените ръце и чистата душа“. Всяка измислица си има граници, все пак

 

Шефа стана, прекоси стаята по чорапи и му подаде ръка.

— Здравей, Хю.

Хю Милър се ръкува и влезе, а аз се приготвих да изляза. Но погледът ми срещна очите на Шефа, който ми кимна към креслото. Тогава аз също се ръкувах с Хю Милър и се върнах на креслото си.

— Заповядай, седни — каза Шефа на Хю Милър.

— Не, благодаря, Уили — отвърна Милър със свойствения си бавен и сериозен глас. — Но ти седни, Уили.

Шефа се отпусна в креслото, вдигна пак крака на стола и попита:

— Какво те води насам?

— Мисля, че знаеш — отвърна Хю Милър.

— И аз така мисля — каза Шефа.

— Решил си да спасяваш кожата на Хуайт, така ли е?

— Пет пари не давам за кожата на Хуайт — каза Шефа. — Спасявам нещо съвсем друго.

— Но той е виновен.

— Двеста на сто — призна весело Шефа. — Ако понятията вина и невинност могат да бъдат приложени към такава вещ като Байръм Б. Хуайт.

— Той е виновен — повтори Хю Милър.

— Господи, ти говориш, като че Байръм е човешко същество. Той е вещ! Можеш ли да дадеш под съд сметачната машина за това, че някаква пружинка се е развалила и тя прави погрешни сметки? Не, просто я поправяш. Е, и аз поправих Байръм. Така го поправих, че чак пра-правнуците му ще подмокрят гащите на годишнината от този ден и няма да знаят защо. Такъв шок ще бъде за гените. Байръм е вещ, която използуваме, и от днес нататък ще бъде много полезна вещ.

— Всичко това звучи чудесно, Уили, но то не променя факта, че ти спасяваш кожата на Хуайт.

— Майната му на Хуайт — каза Шефа. — Аз спасявам съвсем друго нещо. Ти остави шайката на Макмърфи в Законодателното събрание да пробута номера си, пък после иди се оправяй. Мислиш ли, че на тях им допада това, което ние вършим? Данъкът върху добива на полезни изкопаеми? Повишеният процент за концесиите? Данъкът върху доходите? Програмата за пътно строителство? Законопроектът за здравеопазването?

— Не, не им допада — призна Хю Милър. — По-конкретно, не допада на хората, които стоят зад гърба на Макмърфи.

— А ти как се отнасяш към тези мерки?

— Положително — отвърна Хю Милър. — Но не одобрявам някои неща, с които понякога те са съпроводени.

— Хю — усмихна се Шефа, — бедата е там, че ти си юрист. Юрист до мозъка на костите.

— Ти също си юрист — каза Хю Милър.

— Не — възрази Шефа, — аз не съм юрист. Имам някои познания по право. Дори не лоши. И хляба съм си изкарвал с правото. Но не съм юрист. И тъкмо затова разбирам какво е законът. Той е нещо като тясно одеяло, с което трима души се мъчат да се завият в студена нощ. Колкото и да го теглиш и дърпаш, не стига и все някой ще простине. По дяволите, законът е като панталоните, купени лани на момчето, но сега е друга година и те се цепят по шевовете и толкова са му окъсели, че му се виждат пищялите. Законът е винаги твърде къс и твърде тесен за подрастващото човечество. В най-добрия случай можеш да извършиш някакви промени и след това да ги облечеш в подходящ закон, но докато той влезе в книгите, оказва се, че ти е нужен нов. Мислиш ли, че поне половината от промените, които съм извършил, са записани ясно и точно в конституцията на щата?

— Върховният съд постанови… — подзе Хю Милър.

— Да, постанови, защото затова съм го сложил там — да постановява, и хората в него разбраха какво се иска от тях. Половината от промените не фигурираха в конституцията, но сега фигурират, бога ми. А защо фигурират? Много просто, защото са факт.

Лицето на Хю Милър започна да се налива с кръв и той поклати глава едва-едва, като лениво животно, когато му досажда муха. После каза:

— Никъде в конституцията не е казано, че Байръм Б. Хуайт има право да извърши безнаказано углавно престъпление.

— Хю — подхвана меко Шефа, — нима не разбираш, че сам по себе си Байръм нищо не значи? При сегашната ситуация. Те имат само една цел — да свалят това управление. Байръм не ги интересува, ако не смятаме, че е съвсем човешко да ти се зловиди, когато някой друг си пълни джоба, а не ти. Тяхната цел е да разтурят всичко, създадено от сегашното управление. Затова тъкмо сега е моментът да им стъпим на шията. А когато се заловиш с нещо — той се опря на ръчките на креслото, изправи се и доближи лице към Хю Милър, — налага се да работиш с хората, с които разполагаш. Налага се да работиш с такива като Байръм, като Тайни Дъфи и тази сган в законодателното събрание. Кирпич без слама се не прави, а повечето от нашата слама е скапана. И ако мислиш, че може да се работи другояче, ти си направо луд.

Хю Милър поизправи рамене. Погледът му се зарея някъде към стената зад Шефа.

— Подавам оставка от поста главен прокурор — каза той. — Утре ще ти я пратя в писмена форма.

— Ти отдавна се канеше да сториш това — каза меко Шефа. — Доста отдавна, Хю. Защо трябваше да се каниш толкова дълго?

Хю Милър не отговори, само премести погледа си от стената към лицето на Шефа.

— Аз ще ти кажа защо, Хю — продължи Шефа. — Цели петнадесет години ти си седял в адвокатската си кантора и си гледал как тези кучи синове протриват креслата и нищо не вършат, а богатите стават все по-богати и бедните — все по-бедни. После се появявам аз, пъхам в ръцете ти една бухалка и ти шепна на ухото: „Искаш ли да се поразвилнееш?“ И ти се развилняваш. Мед ти капе на сърцето. Вилнееш, та перушина хвърчи. И тикна девет мошеника в затвора, само че от дребните. Но не бутна с пръст тези, които стоят зад тях. Законът не е пригоден за това. Единственото, което можеш да направиш, е да ги държиш настрани от управлението, да не им дадеш достъп до него. Независимо до какви средства ще прибегнеш. И дълбоко в душата си ти знаеш това. Ти искаш да запазиш неопетнени харвардските си ръце, но дълбоко в душата си знаеш, че аз казвам истината. Само ти се ще някой друг да се омърси вместо теб. И си си давал сметка, че ако подадеш оставка, това би било равнозначно на дезертьорство. Затова — каза той от меко по-меко и се наведе към Хю Милър, гледайки го право в очите, — затова ти беше нужно толкова дълго време, за да вземеш това решение и да се оттеглиш от играта.

Хю Милър гледа половин минута вдигнатото към него месесто лице с немигащи, изпъкнали очи. Изражението му беше смръщено и озадачено, сякаш се мъчеше да разчете нещо на лоша светлина, а и написано на език, който не владее добре. После каза:

— Сега вече реших окончателно.

— Зная, че си решил окончателно — каза Шефа. — И зная, че не мога да те разубедя. — Той стана, подръпна панталоните си нагоре с привичното движение на човек, понапълнял в кръста, и се приближи по чорапи към Хю Милър. — Жалко, Хю — каза той. — Ние с теб бяхме добра двойка. Твоят мозък и моите здрави мускули.

На устата на Хю Милър се появи някакво подобие на усмивка.

— Да се разделим като приятели — каза Шефа и подаде ръка.

Хю Милър я пое.

— Ако не станеш въздържател, отбивай се понякога да пием по чашка — каза Шефа. — Обещавам ти да не говоря за политика.

— Ще се отбивам — каза Хю Милър и тръгна към вратата.

Тъкмо преди да я отвори, Шефа го повика:

— Хю.

Той се обърна.

— Оставяш ме сам — каза Шефа с полушеговита тъга, — захвърляш ме на тия кучи синове. Моите и другите.

Хю Милър се усмихна напрегнато, смутено, после поклати глава и каза:

— Да-а-а, Уили… — И гласът му замря, без да доизрече това, което бе започнал.

В следния миг юридическия факултет при Харвардския университет, ескадрилата „Лафайет“, френския военен кръст, неопетнените ръце и чистата душа вече ги нямаше между нас.

Шефа седна на кревата, вдигна лявата си пета на дясното коляно и почесвайки се замислено по ходилото, както прави фермерът, когато си събуе вечер обущата, се загледа в затворената врата.

— На тия кучи синове — повтори той и спусна левия си крак на пода, без да престава да гледа вратата.

Simplicissima
снимка на Simplicissima

👍

В превод на великия Кръстан Дянков... упс!... преводачът бил другият велик: Тодор Вълчев.

Кр. Дянков е написал есе за Р.П.Уорън:

https://chitanka.info/text/36357-slovo-za-robyrt-pen-uoryn

 

Туй хубаво:

"Точно ден преди връчването на призовете се навършиха 80 години от рождението на Кръстан Дянков. "Той щеше да е много горд, че на негово име има награда. Една от задачите му беше да предаде умението си на младите", каза неговият син Алеко Дянков, също преводач. Тази година той предложи допълнителна специална награда - за български превод на песента Desolation Row на Боб Дилън.

"Баща ми и Тодор Вълчев бяха много добри приятели - сътрудничеха си, търсеха заедно думи, но нямат нито един съвместен превод. Затова на шега им предложих - на двамата и Димитри Иванов - да преведат тази песен на Боб Дилън от 60-те години. Тя е от най-сложните му за разбиране. Дилън никак не е лесен нито на английски, нито в превод. За съжаление Тодор Вълчев се спомина много скоро след това и така и тази идея на успя да се осъществи", разказва Алеко. Кръстан Дянков е превел още един хит на Боб - "Силен дъжд ще вали" (A Hard Rain's A-Gonna Fall). Единадесет превода на Desolation Row, сред които и два на 17-годишни момчета, се бориха за специалното отличие. Трима бяха финалистите и тъй като журито не успя да отличи най-добрия, всички си поделиха първото място - Ангел Игов, Стефан Радев и Теменуга Маринова.

Nickolas

Хер Балев, тия двамата имат толкова хубави неща! От къде я изкопахте тази болшевшка кравеферма!

Simplicissima
снимка на Simplicissima

Изкопал я е г-н Балев, за да видим, че двамата умници все пак са имали някаква надежда, че онуй нящо може да бъде очовечено и вкарано в пътя.

Тези надежди са голяма беля.

Но раждат велики произведения.

Биха ли написали своите фейлетони и ДС/ЗТ, ако нямаха надежда?

Щеше ли да я има Конармия на Бабел?

 

Но ето -- и ние сега се надаме, че от 30-годишния батак може да се роди нещо поне толкова добро, колкото хубавите народни песни. Не би. Песни има и ще има, държава -- йок.

Влез или се регистрирай за да коментираш