Плачи за мене, слънчева Валенсия.
Българийо любима, хей, здравей! 
Преди да стигна старческа деменция,
аз се прибирам дома. Поскорей!* 

О, родна, мила, хубава страна!
Така жадувах аз да се завърна -
да се завърна като при жена
и в щедрата ти пазва да повърна.

Hasta la vista, джаста-праста-баста!
Дотука бяхме, стига дипломация!
I won’t be back** във консулската каста -
и стига непонятна галимация.

Предчуствам как горивото пращи
и как цвърчи месото на открито;
очите греят, знамето плющи,
прасенце мляска в дървено корито. 

В България е всичко позволено.
Каручка на терасата ме чака.
Събореното пак е построено
и слънце грее като на Слънчака

Най-ласкаво е слънцето, когато
огрява обетована тераса -
по-бляскаво дори кюлче злато
и някаква си там парична маса.

Не че е лошо слънцето в чужбина,
ала не може то да се сравни
със радостта от свинската сланина
и гледката към родни планини. 

Такава силна радост - чак до болка!
Сълзи - за цяла тоалетна ролка.
Сърцето бие, радостта е щура
а мене ме боли прокуратура.
_______
* Поскорей (по-бързо) - слабо известна испанска дума, само тънките познавачи на езика я знаят. 
** I won’t be back (няма да се върна) - и това е на испански, знакова фраза от "Дон Кихот".