Необичайно топъл октомврийски следобед. Слънцето грее, столичани обикалят по задачи. Откривам бай Вълчо – Майстора, заспал на работната площадка. За да си задам въпросите, го каня да седнем в близкото заведение, където аз пия кафе, а той седем бири.

Аз: Бай Вълчо, как се чувстваш покрай всичката тази критика за ремонта на „Графа“?

Бай Вълчо: Няма да крия, младеж, болно ми е, много ми е болно. Аз сърцето и душата си оставям в тоя ремонт, ръцете си оставям, а хората, като минат и погледнат, започват да кълнат на свиня! Ама то, общо взето, гениите сме все така, неразбрани. Явно чак след смъртта ми ще стане ясно какво съм искал да кажа с тия замазки, вероятно ще се изучават и в училище... Като работите на онези там, колегите, Микеланджело, Рафаело и другите две от костенурките нинджа, избягаха ми имената им в момента. А да не говорим за Пикасо!

Аз: Пикасо?

Бай Вълчо: Същият. Тоя, значи, една линия няма права, очите при ушите ги сложил, носовете при врата, обаче всички му казват, че е гений! Даже и пари плащат, за да му гледат мацаниците. Ние сме същите – една фуга нямаме права, три павенца поред не сме сложили равни, обаче, видиш ли, сме некадърници. Как може такова нещо? Кому са нужни тия двойни стандарти, не усещате ли грозния политически натиск в цялата работа? Болно ми е, много ми е болно...

Аз: Познаваш ли кметицата на София, госпожа Йорданка Фандъкова?

Бай Вълчо: Правил съм й ремонт у тях. Много хубаво стана. Само накрая съборих там малко, без да искам, една носеща стена, та съседите от горния етаж се срутиха директно в хола при нея, на дивана. Ама то в крайна сметка няма лошо де, нали все иска да е близо до избирателите си кметицата, а по-близо от това, здраве му кажи. Поиздухаш малко мазилката от тях и са готови да им обясниш за градинки, паркоместа и зелен билет.

Аз: А как ще отговориш на обвиненията, че центърът на София е заприличал на лабиринт?

Бай Вълчо: Ами, ще отговоря – няма защо да ни благодарите. Във всеки нормален европейски град човек се прибира от офиса към къщи безпрепятствено, общо взето, скучна работа! Те точно затова тия там, европейците, са си кухи лейки. А нашите огради, пясъчни участъци и импровизирани мостчета от плоскости силно развиват логиката и логистиката! Направили сме им го все едно е игра, като тия там „Ескейп румс“ – насам ли да тръгна, натам ли, я пет крачки вдясно, дай сега две наляво, проври се оттук, хайде после през пясъка и по мостчето да видим докъде ще те отведе, хоп, върни се сега обратно чак до светофара...

Аз: Добре, а ти примерно у вас, ако си правиш ремонт, така ли би го направил, както в момента работите по „Графа“ с колегите ти?

Бай Вълчо: ... (Смее се дълго, искрено и със сълзи)

Аз: Защо циментирахте дърветата по „Графа“?

Бай Вълчо: Айде пак! Значи, онзи там Кристо ли беше, Христо ли беше, дето уж е българин, ама не е, та той, видиш ли, може да опакова Райхстага в Берлин, може да пакетира дървета в Швейцария, а ние в София пет дръвчета не можем да цименритаме, така ли? Виждате ли го отново двойния стандарт, виждате ли го? Ей затова тоя Кристо ли е, Христо ли е, го е срам от България!

***

И мен ме хваща срам, затова благодаря на бай Вълчо и го изпращам обратно до работната площадка. След това се обръщам да си ходя, но се обърквам – оттук наляво или надясно трябва да тръгна, за да стигна до площад „Славейков“... през пясъка и напред или да се върна до началото на улицата и да пресека... Понечвам да попитам бай Вълчо, но той вече е заспал.