facebook
twitter

После

Реконтра

До бъдещето по капачки

555
 Илияна Кирилова

Учителят вдигна ръка и всички се умълчахме.

- Време е – рече той – да си кажем няколко думи за смисъла от този живот, за дългия ни път към бъдещето. Човек върви по-леко напред, когато знае целта.

И продължи:

- Като всички вас аз съм роден като единен граждански номер с десет цифри. Още от малък исках да порасна, да стана чужденец и да се махна от всичко, което е тука. Разбира се – беше ми обяснено, че това е невъзможно, да спра да се занимавам с глупости и да съм готов за истинския живот. И аз се посветих на това – да търся смисъла и целта. Научих се да не вярвам нито на очите, нито на мирогледа си. Разбрах, че щастието не е в парите, а в тяхното количество. Убедих се, че мнозина продължават да живеят свободно и добре само по една основна причина – липса на доказателства. Черно на бяло ми доказаха, че лимит има – човещина няма.

- Така – продължи учителят – аз вървях ден след ден напред. Срещнах се с хора, които ми разказваха приказки и басни за бъдещето, което никога не настъпи. Познавах строители, които изкарваха хляба си само с разрушаване. Живях сред хора, които не признаваха никаква религия, но вярваха на всяка лъскава измама.

Учителят внимателно ни огледа и продължи пак така тихо:

- Видях как се създаваха нови кумири и как се рушаха стари идоли. Слушах всякакви пророци, които ежедневно ни обещаваха щастие и рози, но иначе бъркаха с две ръце в кацата с мед. Все повтаряха, че нещата ще се оправят, но пред очите ми изчезваха гори и планини, рушаха се кули и все се строеше върху пясък. Животът ми беше потопен в сироп от истински обещания и скрити лъжи. Думите никога не станаха реалност, реалността се претопи в една безкрайна приказка. Разказваха ни я под път и над път, по площади, телевизори, с повод и без повод. Животът, който живеехме, отстъпи път на политиката, която ни казваше какво трябва да чуваме и виждаме, за да имаме живот.

- Говореха ни за стабилност, а стабилно оставаше само празнодумството и нищоправенето. Хората около мен страдаха, но си мълчаха. Никой не ни помогна, никой не ни подаде ръка, никой не каза истината, че живот няма, а само безкраен преход от едно черно минало към едно сиво настояще. Преход – да, но живот – не.

Учителят направи пауза.

- Имаше и такива, които определяха живота ни като пунта мара или като мижи да те лажем. Но аз вървях към целта си. Когато поглеждах назад, виждах едно и също – нищо не върви. А това дето върви, не работи. Ако случайно пък работи, то продукцията му е крива и нефелна. Забравих книгите, които съм прочел. Не помня нищо от песните, които пеехме като млади. Всичко изоставих, приятелите виждам от дъжд на вятър, роднините – почти никога. Научих се да не се интересувам от богатството и охолството на политиката. И бавно схванах смисъла на цялото това съществувание. Важен и неотменим смисъл! Този смисъл ще продължи човешкия род  и – може би – някой от новородените ще живее по-честит и по-щастлив от всички нас.

- Целият ми опит и сили стигаха за това да изпълня онова, за което бях създаден и живея. Да събирам и трупам на едно място пластмасови капачки, които доброволци ще предават нагоре по веригата, а с парите от капачките ще купуват животоспасяващи уреди за новородените, които един ден ще поемат по нашите стъпки. И така животът ще продължи – напук на всички прогнози, че политиката ще ни довърши, алчността ще ни погуби, а цинизмът ще погълне света в своя мрак. Това няма да стане, докато има кой да събира пластмасови капачки, за да спасява децата ни.

- Смисълът на нашето битие – завърши учителят, – е да не спираме да намираме, събираме и да предаваме пластмасови капачки. Вече е сигурно, че така отиваме към бъдещето. Сега затворете очи и смело напред!

Още

На дявола - олово в ушите

23.01.2020

ИВО БАЛЕВ

571 3
Путин нас да слуша, няма да сбърка!

13.12.2019

ВЕСЕЛ ЦАНКОВ

1731 2
Долу, под смокинята

19.09.2019

РУМЕН БЕЛЧЕВ

1094 2
bool(false)