В издателството на Московската патриаршия излезе новата книга на патриарх Кирил - "Войната. Отвъд пределите на видимите причини и следствия". 
В анотацията на книгата се съобщава, че тя е "посветена на метафизиката на войната". В произведението се разглеждат понятия като жертвоготовност, подвиг, патриотизъм, победа, като всичко това минава през "особената призма на духовното зрение". 
"Светейшият патриарх говори за изкупителното значение и последствията от войната, за метафизическите граници на Русия, засягат се и расовите аспекти на войната. Тъй като всичко на света произтича от съприкосновението на доброто и злото, следователно изходът от войната се определя от Бог и печели този, който е на страната на светлината. Нашето земно призвание е да бъдем воини на Господа, да противостоим на злото и да отстояваме високите нравствени идеали" - пише още в анотацията. 
В кигата си патриарх Кирил пише също, че руският народ носи "великата отговорност да не се отклонява от историческото си задължение да бъде победител". 
Патриархът в изказванията си редовно оправдава руската агресия против Украйна. По-специално, той нарича войната с Украйна "продължение на онази недовършена война, в която удържахме Великата Победа през пролетта на 1945, но не съумяхме докрай да изкореним злото на нацизма". 
***
Всичко това звучи безкрайно дивашки, откровена апология на войната, както и на прословутата "особена историческа мисия на руския народ". Тази "особена мисия" е великодържавна идеологическа доктрина, според която руският народ е особен народ, не като другите, а по-специален, защото е натоварен с мисията да пренесе през вековете истинските духовни ценности на Христовата вяра. Идеята е много стара, нейните корени са още в Покръстването на Рус през 10 век. После, след падането на Константинопол, се заражда идеята за Москва като Трети Рим, а през 19 век вече се впрягат философи и държавници, които обличат всичко това в сложни термини и обосновки, дълбоки "доказателства" за изключителното историческо и духовно значение на руската земя и руския народ, и т.н. Та да се стигне и до наши дни с великомъдрите брътвежи на Александър Дугин, който бърка все същата манджа с все нови и нови подправки. Но същината е все същата - руският материал не е обикновен материал, а особен материал с особена историческа мисия. 
Общо взето, трябва да сме наясно, че когато чуем песента за "особена мисия, особен път, особен народ", със сигурност втора точка в този разговор е да ти обяснят как при такова положение убийствата на невинни не са точно убийства, а убитите всъщност не са невинни. След това вече могат да ти продадат всяка най-канибалска измислица - Русия не е нападала Украйна, Русия защитава суверенитета си, всички завиждат на Русия, искат да я унищожат и да я направят суровинен придатък, Запада завижда на руската духовност, иска да я поругае. И нещата не са такива, каквито изглеждат. 
И разбира се, всички знаем обобщението-лозунг на тази идеология от Оруел - войната е мир, свободата е робство, невежеството е сила. 
***
Много пъти тук съм писал и за прочутия Парадоксалист на Достоевски. Това е едно есе от късните му години на пропагандист, когато под формата "говорих с един приятел" излага собствените си парадоксални мисли за това колко хубаво нещо е войната, как събужда милосърдието и състраданието у хората, как стимулира икономиката, как дава тласък на изкуствата и науките, въобще движуха - за разлика от продължителния мир, който води народите до корупция, лицемерие и разврат. 
Достоевски в същото време се екзалтира от православните ценности, хуманните идеи на века, сълзата на едно дете и разбира се - особената историческа мисия на руския народ. 
***
В съветския период и най-вече в разцвета на сталинизма всичко това се изчиства от православните наслоявания и се свежда до ръководната роля на партията и тайните служби. 
Това е епохата, когато в името на високата идея за честен труд, братство и любов между хората става допустимо и задължително абсолютно всичко античовешко: война, масов терор, тотален страх и подчинение, ботуш върху лицето. И пак се живее с особената историческа мисия да се разнесе светлината на революцията из целия свят и всички да заживеем щастливо. 
Един от много ярките изразители на тази идеологическа конструкция за всепозволеността на Доброто е съветският поет Едуард Багрицки, който дава гениално обобщение на този принцип. В едно свое стихотворение той казва следното:
Озърташ се - навред врагове. Ръце протягаш - приятели няма. И ако векът ти каже да убиеш - убий! Ако векът ти каже да лъжеш - лъжи! 
Векът, това е Векът чекист - алегорична персонификация на епохата и морала на чекиста. 
***
И връщайки се в началото на нашата лекция, събираме всички тия вектори в личността на патриарх Кирил - той побира в себе си всичко това: чекист, православен джихадист, благославящ войната, маршал на особената историческа мисия на руския народ. 
За него няма никакъв проблем да съчетае Христовата етика с морала на Века чекист. 
Векът му казва да благославя балистични ракети - той благославя. Векът му казва да поощрява младите момчета да се жертват за родината - той им разказва съответните приказки за сладката смърт в свещената битка. 
За патриарх Кирил нямам съмнения, че е железен като Дзержински, религията за него е само инструмент за основната му работа. Но за нашия патриарх ми се струва, че не е толкова хладнокръвен професионалист и в него има премного християнски морал. За него се чудя как съчетава това с рецитирането на кремълски тези. А може и да съм романтик.
***
Багрицки не доживява пика на Сталиновите репресии - умира няколко години по-рано от туберкулоза. 
Обаче пък жена му по време на Големия терор през 1937 опитала да се застъпи за репресиран роднина - все пак била вдовица на съветски класик, който се изучава в пионерските читанки. 
Дето не могла да спаси роднината си - едно на ръка, ама и нея като "член семьи изменника Родины" заточили в Караганда (Казахстан). Бидейки заточеник и политически престъпник, вдовицата имала мярка за неотклонение - всяка седмица да ходи да се подписва в участъка на улица "Едуард Багрицки". 
Лидия Густавовна Суок-Багрицкая прекарва в заточения и лагери общо 19 години, връща се в Москва през 1956, три години след смъртта на Сталин.