В наши дни оранжевата топка е най-разпознаваемата част на баскетбола. Но невинаги е било така...
Когато сутринта на 21 декември 1891 г. запаленият от новата си идея учител по физкултура от колежа в Спрингфийлд - Джеймс Нейсмит, отива на работа, той не се замислял много-много какви качества трябва да има топката. Осъзнавал само, че за измислената от него игра тя трябва да е голяма. Така че си наумил два варианта - за ръгби или за футбол. Топката за ръгби е пипопеста, за да може да се носи в ръка, но в играта, измислена от Нейсмит, точно носенето на топката било забранено. Така че той се спрял на футболната.
Третото правило в легендарния манифест (първите баскетболни правила) на Нейсмит гласи: играчът не може да тича с топката, той трябва да я хвърли от мястото, на което я е хванал; допустимо е някакво движение с нея в ръце, ако топката е поета на скорост.
Първоначално студентите играели точно така - или си подавали статично, или я търкаляли по земята. За първи път дрибъл (тупкане с ръка) използвали студентите от Йейл през 1897 г. и той се разпространил мигновено като полезна техника.
Сред чудатите от днешна гледна точка начални правила е било това, че
можело да се прави само по една стрелба на атака
- това ограничение паднало през 1909 г. Друго правило, въведено през 1903 г., пък забранявало на играчите, които водят топката, да стрелят към коша. То било отменено през 1915-а.
Но принципно през първата третина на ХХ век баскетболните пуристи не смеели дори да мислят за промяна на 13-те заповеди на пророка Нейсмит. Отчасти това било логично и свързано с това, че самите топки въобще не били подходящи за трикове при дриблиране, за пасове по земя и т.н. Просто топките били футболни, и то с връзки.
Първите специално баскетболни топки произвела велосипедната фабрика Overman Wheel Co. от Масачузетс в средата на 90-те години на XIX век. Те били по-леки и по-обемни от футболните. А в края на 90-те Нейсмит помолил Ей Джи Сполдинг да разработи подобрена версия. Но и тя си оставала не съвсем кръгла и имала връзки, което затруднявало дрибъла. Освен това топките били със 7-8 см по-голям диаметър, отколкото съвременните, и значително по-тежки.
Освен това имали и неприятен тъмнокафяв цвят.
Връзките дотолкова пречели на баскетболистите, че дори и Чък Тейлър се дразнел. Създателят на легендарните кецове Chuck Taylor All-Stars (Converse) е играл 11 години за професионални и полупрофесионални отбори. И решил да вземе нещата в свои ръце. През 1935 г. фирмата му започнала да произвежда не само баскетболни кецове, но и пуснала първите топки без връзки. Те вече били съшити не от 4, а от 8 парчета за по-голяма стабилност и в следващите 30 години били официални за играта.
Мнозина в онези години били убедени, че топките са в естествения цвят на кожата, но всъщност те били изкуствено оцветявани в традиционната тогава тъмнокафява окраска. Тя не се нравела на много играчи, особено на онези, които имали проблеми със зрението. Но за да се отиде на радикална промяна, се наложило да се намесят телевизиите.
В средата на 50-те години на ХХ век именно
телевизиите установили, че топката се вижда лошо от трибуните
и въобще не изглежда добре на екраните. Затова започнали да настояват за промяна на цвета. През 1957 г. било решено топките да имат светлокафява или дори жълта окраска. И тук се намесил главният треньор на университета Бътлър - Тони Хинкл. Той решил да разработи оригинална цветова гама и заедно с компанията Spalding въвел радикалното оранжево.
Топката дебютирала на Финалната четворка в NCAA през 1958 г. и всички я харесали. Затова студентската лига преминала изцяло на оранжевия цвят и в редовния сезон, постепенно това направили и останалите. Въпреки това никога не е имало някакъв установен вариант на оранжевия цвят - в продължение на половин век са използвани около 50 градации на оранжево/кафеникаво/тъмнокафеникаво.
Но никой не се вбесявал толкова от тъмнокафявите топки, колкото центърът Джордж Майкан, първият "най-велик в историята на баскетбола". Той играел с очила с дебели лупи и приличал повече на войнствен ботаник, отколкото на баскетболист.
"Въобще не виждах тъпата топка
- спомня си по-късно Майкан. - Залите тогава бяха доста по-слабо осветени и топката се сливаше с фона. Ако сте гледали баскетбол по телевизията тогава, това парче с лайнян цвят почти не можеше да се види".
Като играч той не успява да промени нищо. Но през 1967 г. НБА се сдобива с агресивен конкурент - АБА (Американската баскетболна асоциация), чийто комисионер става именно Майкан. Първата му работа била да изхвърли от употреба кафявите топки. Пък и лигата се наричала Американска, защото там решили топката да е в синьо-червено-белите цветове на американския флаг.
Собствениците на клубове от АБА дълго не се съгласявали - за тях това означавало оскверняване на националния символ. Но тогава Майкан ги заплашил с оставка и така се появила най-легендарната топка в историята на баскетбола. В следващите години в Америка били продадени около 30 млн. броя от нея. Вярно - АБА пропуснала да я патентова и на практика не успяла да заработи нищо от това.
И до днес не е известно защо покойният бивш комисионер на НБА - Дейвид Стърн, който умееше да печели от всичко, взе много от маркетинговите ходове на АБА, но така и не въведе в лигата червено-синьо-белите топки.
Може би затова:
"Измислих един финт, който после ползваха изключително в АБА - разказва Роджър Браун, една от звездите на тази лига. - Финтът бе свързан с цвета на топката. Когато тя се въртеше във въздуха, произвеждаше нещо като хипнотично въздействие на противника. Затова взимах топката и почвах да я въртя. Някои противници следяха това с очарование, отвличаха се и в този миг аз се измъквах от защитата им".
Баскетболната революция на Майкъл Джордан пък изведе на публичен план въпроси за това какви въобще качества трябва да има топката. Играчите и треньорите в АБА постоянно се оплаквали от това, че някои топки се правят от различни материали и са по-хлъзгави. Трябвало немалко време и едва ли не посещения из фабрики, за да бъдат убедени всичи, че единствената разлика е само в цвета.
В НБА никой не протестирал открито, но е имало тайни препоръки. Като тези на треньора Фил Джексън, който казвал на играчите си в "Чикаго" и "Лейкърс" как да завъртат топката при пас, че Майкъл Джордан и Шакил О`Нийл да могат да я улавят с една ръка, без да им се хлъзга.
С развитието на технологиите
на помощ дошли и дизайнерите.
През 90-те години на ХХ век излязъл вариант с малки ямки по повърхността, както на топките за голф. Но все пак предпочитани си останали топките с малки пъпчици.
Започват да се използват и нови компоненти и структури, които отвеждат влагата така, че топката да не се хлъзга в дланите. С използването на синтетичните материали цветовата гама също става напълно безпорядъчна - на улицата може да се видят всякакви топки - от черни, сини и оранжеви до такива в цветовата гама на някой клуб.
Единствено професионалните лиги начело с НБА, си остават верни на оранжево-кафявата традиция и се осмеляват само на минимални отклонения - например в Евролигата топката е кафяво-черна, а в женската НБА - кафяво-бяла.
