През 2008 г. историкът Стефан Чурешки прекрасно проследява корените на политическото разделение у нас. В публицистична статия той пише, че то винаги е било едно - Запад срещу Изток, като под Изток след определен период се възприема Русия. При Борис I се сблъскват идеите за източното православие срещу приобщаване към католическия Рим. След Освобождението те мутират под формата на русофили и русофоби, като предметът на спора вече не е религията, а модерността. Същата тема за модерността, разбирана като "накъде да тръгнем, за да догоним останалите, да станем нормална държава", е делител до днес  - сблъсквайки все така защитниците на руския и западния проект. Едното течение категорично печели след края на Втората световна война. Другото - след Студената война.

В наши дни, сред невижданото разделение и ступор, мнозина анализатори говорят за оформянето на два обществени блока:

либерално-прогресистски и консервативен

Следвайки европейските маркери, те "засмукват" партии, идеи, електорат, замествайки старото ляво и дясно. Спорят и не могат да се разберат. Но ми се струва, че е много по-достоверно да опишем разделението отново като при Чурешки. Независимо какво показват анкетите (резонно защитници на тезата за блоковете са социолозите Първан Симеонов и Димитър Ганев), базовото деление е: Повече Запад или повече Русия да има у нас - спорът е все така за пътя, който ще ни превърне в "нормална държава" (общо е убеждението, че не сме). Това е

скелетът, който обличаме в дрехи.

Важно е уточнението, че вторият лагер е смесен. Състои се от привърженици на директно връщане към Русия (вероятно са малко) и такива, които искат тялото ни да остане в Запада, но да е със силно протегнати ръце на изток.

Цялата тема е доста сложна, най-малко защото опира до искреност и разбиране за ценностната действителност. Например политиците декларират едно, а правят друго. Хората пък най-често си мислят, че изповядват някакви идеи, а реално са други (считаш се за либерален - но нищо либерално няма в теб, просто асоциираш благоденствието с либералния Запад; твърдиш, че си ляв - не, просто тачиш приоритетно Русия, която дълго бе свързвана с лявото....). Но ще се спра на едно много интересно актуално разделение, олицетворяващо същината на темата.

Става дума за скока на цените.

Всички основни хранителни продукти поскъпнаха драстично у нас, но темата присъства минимално в политическия, инфлуенсърски и прочие дебат. Тя обаче е в изобилие, направо прелива, в контекст на предстоящ скок заради еврото. Как така става, че не обсъждаме сегашното поскъпване, а се избиваме по повод бъдещо? Отговорът на този превълнуващ въпрос е прост - в единия случай темата не опира до Русия и Запада, а при втория е в сърцевината. Ако не е по повод външнополитическия избор, ние нямаме хъс да спорим. Двустранен политически инженеринг насърчи през годините да не ни вълнува останалото. Специално в контекст на цените

(д)ефектът е жалък.

Защото дори поскъпването, което всички плащаме с недоволство, независимо от разделенията, се пречупват в публичността като подчинени на тях ("Ако се възмутя в социалните мрежи, дали няма да ме сметнат за фил или фоб?!").

Ще дам още един пример за актуалното разделение. Интелектуалци, групирани около проф. Александър Кьосев, се опитват да популяризират сред широките маси "Алековия тип патриотизъм". Целта - да се противодейства в идеен план на партия "Възраждане". Това отново е в сърцевината на "Повече Запад или Русия". По-интересно е обаче едно друго обстоятелство: няма българин и по принцип

човек, който да не се мисли за патриот

Няма и такъв, който да не се възприема за защитник на хуманността, независимостта, общите добродетели. Но двата лагера у нас ги пречупват през външния маркер: "Независимостта и родолюбието са далеч от Русия" срещу "Напротив, по-автентични са с нея". Тук е важна и питанката възможен ли е въобще "трети път" за България при географското й разположение - път под формата на равноотдалеченост. Историята не е словоохотлива. Борис III опитва (може би),  но не успява. В този смисъл неговият цитат за "министрите - англофили, генералите - германофили, а народът русофилски" е важен. Независимо дали е автентичен, той е пермаментно огледало - не на пропорциите в обществото, а на общата му разкраченост спрямо външните идоли.

Ретроспекцията към най-близкото ни минало отново показва все същия сблъсък между Запада и Русия. "Плавен преход" или "Шокова терапия" бе спор с каква скорост да се отърсим от Москва. Противоречията за досиетата - пак. Влизането в НАТО, ЕС и съпротивата срещу тях - ясно е. Вътре в тези структури злободневието смени актуалностите си, но сблъсъкът остана базов - за енергийните потоци, да бързаме ли със смяната на въоръжението и т.н.

Процесът раждаше и комизъм

Ако питате защитниците на западния проект, ще ви кажат, че борбата за правосъдна реформа не опира до нищо друго, освен отърсване от руското влияние. Руският лагер пък протестираше срещу бомбардировките срещу Югославия и всякакви натовски войни, а днес боготвори Владимир Путин. В очите на този лагер, разбира се, НАТО бе агресор, а Путин не е. Различната оценка се дължи на своеобразна

априорна любов към Русия и омраза към Запада

Затова единият субект никога не е виновен, а другият винаги е. Комизъм се случи и откъм политическия връх. Става дума за 2015 г,. когато след свален самолет и ескалация на двустранните отношения ДПС опитваше да се премести от руска в турска орбита. И се разигра достоен за литературата сюжет, в който замонашен баща се връща да ослепи сина, досущ опита за ревизия на Покръстването. Доган - Борис яхна коня, разправи се с Местан - Расате, а накрая

се прибра при манастирските биокраставици

Най-забавното е, че мнозина още се чудят как и кога се събуждат спящите клетки.

Накратко: всичко "от - до" у нас се движи или замира на база противопоставянето Запад - Русия. Бай Ганьо, схващан като общ български образ, преди да е либерал, консерватор, ляв или десен, е привърженик на една от големите външни сили. Дори им е лобист. Войната в Украйна обилно поля разделението, а еврото му е най-новият редут. Докъде ще стигнат нещата, не се знае.

Независимо, че е блестяща, ретроспекцията на Чурешки завършва с идеята, че е по-добре да бъдем приобщени към руския свят - кардинално грешна препоръка. По принцип избягвам при анализ на обективни процеси субективно да вземам страна. Но тъй като всяка война е пределно събитие, след събитията в Украйна не мога да не дам оценка. Затова добавям: Без илюзии относно висши ценности считам, че

мястото на България е категорично в западния свят

Без раболепие и тичане пред вятъра - но там. Мисля също, че подобни мнения следва да бъдат казвани на висок глас - разумно, извън агиткаждийския наратив, като дълг  - защото темата става все по-остра. Никаква религиозност или априорно съждение няма в моята оценка. Тя се опира единствено на здравия разум въз основа на възможно най-българския интерес. Опитът показа, че ако не бяхме интегрирани напълно в западната общност, щяхме да сме арена на военен конфликт, подобно на Сърбия, Украйна, Грузия, Молдова... Или кротки съучастници като Беларус. Трето положение в региона няма. Всичко останало е пожелателно мислене.