Един процес осезаемо "разсича" родното партийно противопоставяне. В ход е от пандемията, руско-украинската война го настърви, сблъсъкът за еврото наля бензин в двигателя: двубоят на статукво и антистатукво, система и контрасистема. Няма ляво - дясно, правосъдна реформа или не, илюзия е и сблъсъкът консервативно-прогресистко. Политическото разделение принципно преминава през желанието за промяна - какво ново да настане, за да се подобри животът. В момента няма нюанси на терена, промяната не е "Продължаваме промяната". "Възраждане" е позиционирана като такава, мечтаейки, буквално, за преврат. Отсреща е налице сближаване, оформяйки лагера на "неотменимия ред".
В същността си това е
изконният български спор "Запад или Русия"
Той изкристализира в пределни моменти, какъвто е сега с еврото. ПП-ДБ се нареди до ГЕРБ и ДПС-тата, там е БСП, ИТН не смее да мръдне от тях. Компания на "Възраждане" правят МЕЧ, "Величие" и други елементи, чиято цел винаги е била да внесе "Повече Русия" у нас. Еврото е редут от тази стара война за пътя на България. Въвежда го статуквото (системата), реално без новина, просто следвайки десетилетния начертан път. И нещата в междупартийните отношения са поставени така, че въпросът "евро или не" прелива в това да се промени този път или не, съответно "за" и "против" статуквото (системата).
Има един голям проблем обаче - нещо, което не може да уплътни процеса; показващо, че "така поставените неща" не са естествено състояние. То е, че разстановката не отговаря на хорските разделения. От една страна е факт, че българинът винаги е бил екстремен - люто обича и мрази - или сме "най-великият народ на света", или "по-зле от нас няма". Обаче вглеждането винаги е показвало, че изразители на тия оценки са видимите части от обществото. Активните, търсещите изява.
Огромна част, мълчаливата, тоест невидимата днес в социалните мрежи, не обича крайностите. Тя също търси промяна, не е доволна от партиите, но не иска да събаря собствената си къща или "световния ред". Не издига бесилки по площадите, не живее в "сега или никога". Най-малко пък схваща България за поробена при прозапападния път, какъвто е репертоарът на "Възраждане" и Ко.
И какво в крайна сметка какво се получава? Получава се така, че насред огромното омерзение срещу партиите, търсещият промяната българин дава не повече от 220 000 гласа на МЕЧ и "Величие", общо 550 000 с "титана" "Възраждане". Пасувайки, той подкрепя статуквото (системата) без да го харесва - дири по-умерена, диалогична, балансирана промяна - не я намира и не е тъй кардинален, че да предпочете ония с бесилките.
Софистика е дали без кардинални действия промяната е възможна или не. Тя с революция ли се постига или с еволюция. В случая е важно, че българинът просто не обича екстремностите.
От това пострада и самият дебат за еврото. Каквито и основателни аргументи да има срещу въвеждането, гледната точка "против" увисна в мига, в който бе упражнено насилие срещу сградата на Европейската комисия. Всеки път, когато Костадин Костадинов каже на статуквото (системата) "Ще ви палим!",
печели десетки нови лайкове и губи стотици реални гласоподаватели
Защото, видя се (независимо от споровете за числата), че протестът на 31 май не бе многочислен. Не бе, не защото българинът бленува непременно за еврото - той е против да бъде редом до лидерите от трибуната. Влизането в Еврозоната - кога, как и т.н., заслужаваше спокоен, умен и много по-ранен дебат, далеч от истерии и лумпениади.
Всичко това по принцип се знае, но и не. Медийното огледало, насърчено от интернет мрежите, създава ескалиращо усещане за пределно настроени българи. Но всъщност са кът. Също така следва да се отбележи, че антисистемните партии са старо явление. Но за първи път отсреща системата се е подредила плътно. Вчера Асен Василев каза, че при получена дата за приемане на еврото ПП-ДБ ще внесе вот на недоверие срещу кабинета. Това е опит ни в клин, ни в ръкав да се създаде различие в системата, нюансите да се върнат, ПП-ДБ да се препозиционира.
Следствията на цялото това противопоставяне са любопитни. Първо, очевидно има ниша за опозиция в самото статукво (система) - хората търсят нещо ново; но ново, което да не руши. Второ, като го няма то, а другото не се приема, крайната плашеща опозиция бетонира враговете си, пази статуквото (система). Трето, истеричната опозиция
не ще доживее преврата, но пък печели доволно съществуване
с гарантиран (макар и ограничен) електорален дял.
Твърди се, че с обреченото искане за референдум, по вече ясен въпрос, Румен Радев наля основите на една такава опозиция в системата. Времето ще покаже дали реториката му събаря, но засега има резон в очакванията.
