Преди няколко години, когато враждуваше с Румен Радев, Бойко Борисов се подиграваше на президента, че не пътува никъде в чужбина, защото големите европейски лидери не искат да го виждат. Тогава вождът на ГЕРБ обичаше да се кичи с чуждестранните си визити, както навремето съветският лидер Леонид Брежнев се декорираше с ордени и медали. Радев е в международна изолация, обясняваше бившият премиер, а самия себе си хвалеше, че всички врати в Европа са отворени за него.

В наши дни нещата доста са се променили. Първо, войната между Радев и Борисов, която навремето бушуваше като горски пожар, затихна толкова, че човек направо да се чуди имало ли е въобще конфликт между двамата. Второ, Борисов вече си прекарва времето в Банкя или в партийната централа на ГЕРБ. А президентът започна да съвместява ролята си на държавен глава с тази на де факто министър-председател. Включително и по отношение на външната политика, която води премиерът.

Вижте случая със Северна Македония.

Вече 2 години битката с войнствените ни комшии се изнася изцяло от Радев. Винаги е готов да нахока Скопие; редовно лобира по въпроса пред всеки европейски държавник, който е склонен да го слуша; превърна президентството в сборен пункт за македонците, които искат да работят с него; активира служебния си кабинет при всяко поредно изстъпление на скопските шовинисти. Ето, последно прати вътрешния министър и шефа на ДАНС след побоя над секретаря на пробългарско сдружение.

Какво става тук? Трябва да е ясно – разпрата между София и Скопие не е само сдърпване между две съседни държави. Северна Македония иска да влезе в ЕС. Важните членки на съюза, както и САЩ, също я искат вътре. България обаче, водена от Радев, се пречкаше. Така двустранният спор придобива направо международно измерение. В Кремъл и Белград потриват доволно ръце – за руснаци и сърби няма особена полза от евроинтеграцията на македонската държава.

А Радев конкретно какво получава от горещата война със Скопие? Като се описва историята на този сблъсък, неговото име ще стои на централно място. Иначе казано, президентът се грижи за своето наследството си. А може причината да е по-прозаична – след няколко години, когато окончателно напусне „Дондуков“ 2 и трябва да потърси друго политическо поприще, Радев ще се лансира пред избирателите като държавника, опазил с цената на всичко българските интереси в югозападната ни съседка. Колко му е?

Също толкова добра работа, ако не и повече, ще му свърши

влизането на България в Шенгенската зона.

Това все някога ще се случи. Президентът отсега прави всичко възможно, за да стане колкото се може по-скоро. Така ще може да обере всички лаври. От тази гледна точка, агонията на политическата класа е много изгодна за Радев. Ако някак се състави редовно правителство, нищо чудно то да завърши процеса по присъединяване към Шенген. И тогава на държавния глава ще му се наложи да подели славата с премиера, който и да е той.

За Радев обаче е важно българите да свързват само неговото име с подобен дипломатически успех. Затова в края на 2022 г. служебният му кабинет предприе такава мощна офанзива за приемането ни, но Нидерландия и Австрия го препънаха. Ако румънците се откъснат от нас и влязат в зоната, а България остане да чака, това ще е голямо унижение за нашата страна. Също и за Радев, който прие въпроса за лична кауза и впрегна не само правителството си, но и собствените си усилия – ето, наскоро покани специално австрийския канцлер, за да го разведе по границата. Затова президентът тепърва ще влага много труд и пот за Шенген.

И така стигаме до третата сфера, към която президентът

проявява отчетлив и траен интерес – енергетиката.

Специалната му грижа съм сектора пролича още в края на 2021 г., когато уволнението Николай Павлов – тогавашният шеф на държавния газов търговец „Булгаргаз“, стана повод за първото му сериозно спречкване с кабинета „Петков“. Тук нещата са много любопитни. Павлов стана известен, след като Радев го назначи за енергиен министър в първия си служебен кабинет през 2017 г. А в края на 2022 г. същият човек внезапно се озова в пропадналия проектокабинет „Габровски“, който се подкрепяше от ГЕРБ. Ето в такива моменти угасналата война между Радев и Борисов вече изглеждаше като едва прикрито сътрудничество.

Междувременно, с прекъсването на отношенията с руската „Газпром“, президентът започна системно да удря по кабинета „Петков“, че ще остави българите на тъмно и студено през зимата. А когато правителството беше свалено и беше заменено от служебно, Радев усърдно се захвана да настрои газовата ни енергетика по свой вкус. За това му помогна поредният епичен провал на политиците в парламента да изберат редовно правителство. Това позволи на служебния кабинет да договори газови доставки с Турция, като в началото на 2023 г. беше подписан и договор с турската държавна компания „Боташ“. До края на същата година, може би? Не, за цели 13 години! Стратегическо решение за българската енергетика беше взето от временно правителство, което по Конституция не би трябвало да изтрае повече от 2-3 месеца.

Тази тройка – Северна Македония, Шенген и енергетика, се очертава като Големия шлем на Румен Радев. Навремето бившият президент Георги Първанов, заради когото спортният термин навлезе в политическия речник, се стремеше да спечели наградата си в енергийния сектор. Амбициите на настоящия държавен глава обаче изглеждат доста по-мащабни.

Този мащаб отразява променената политическа реалност в държавата. Вече близо 2 години президентът доминира не само политическата сцена, но и държавното управление. Положение, което преди това изглеждаше буквално немислимо. Политическата криза и скритите несъвършенства на Конституцията го направиха възможно. И сега Радев получава възможността да се разпростре далеч извън обичайната роля на държавния глава и така усърдно работи, за да я реализира, че не би трябвало въобще да се учудва защо непрекъснато у нас се говори за президентска република.