facebook
twitter

Наблюдател

Българската интелигенция - шизофренична между Ганю и Левски

Пустота и безцветност остава за душата между полюсите
2 364

Думам отколе за наличието сред част от българската интелигенция - и то сред по-голямата й част, на нехаресване, окайване, безутешност чак, че е точно българска интелигенция. Наричам това "синдром на Алеко", тъй като Щастливеца - с цялата си отстраненост и понякога дори отвратеност от българското такова, каквото е било по негово време, дава началото на тези ситуации на нехаресване, окайване, безутешност... Направил го обаче толкова талантливо, по такъв превъзходен начин, че някак е принудил българските уж по-възвишени и по-учени люде да бягат и да се гнусят от българското. И затова търчат навсякъде по света добри примери да дирят и към тях да се прилепват: 


кой възхвалява руснаци, кой германци, кой румънци, кой поляци, кой японци


По времето на социализма Людмила Живкова чак до Индия отиде мъдрост да почерпи, сякаш си нямаме своя. Ама нейсе, запуши я, както е рекъл прочутият Бай. Засега май само китайците не сме тръгнали да величаем, ала що е време - пред нас е...
Цялата тази неприязненост рефлектира и върху по-обикновения българин, той също се заразява от нея и се чуди къде да свре българското си, че да не вижда много-много. Затова и той си позволява всичкото черно, що открива в душата си, да го струпва с цялата си сила върху недостойната фигура на Бай Ганю - той да дърпа и тегли впряга на българските недостатъци. Има ли нещо нередно, нещо несгодно ни, което поставя и нас, страната ни, и държавата ни в съмнителна светлина - отдаваме го на байганювското в нас; с него някак хем се оправдаваме, хем се обвиняваме. Малко шизофренна позиция, ама така е при травмите - избива ги и на патология и лудост.
Но пък не можеш в същото време все да си на нож със себе си, все да се ненавиждаш, самообругаваш и кориш. Какво прави тогава българинът? Намира в миналото си достойни личности, на които да се прекланя и които да тика напред, че "и ний сме дали нещо на светът". Слава богу, както във всяка национална история и ние имаме много такива достойни люде, като се започне от княз Борис I Покръстител, провидял в учениците на Кирил и Методий шанса страната му да се сдобие с културна независимост от Византия, до героите от борбите за национално освобождение. Особено силно се прекланяме пред Васил Левски, Дякона, този безсребреник и отдаденик на народното дело, към когото сме изградили истински култ. Особено обичат държавните и политическите мъже и жени да се обграждат с негови портрети, сякаш като са по-близо до него,


мнозинството повече ще им вярва и ще ги облажава


На 19 февруари (действителната дата обаче е 18 февруари), когато се чества годишнина от кончината му, покрай паметника на Апостола в столицата, изграден по проект на чеха Антонин Колар, тържествата са особено пищни. За рождения му ден сякаш са повечко прибрани и скромни. Което, между другото, говори много за изповядваната от нас религия към българските национални герои: те трябва да са жертви, насилствено да е прекъснат животът им, ако не е станало така, не сме чак такива техни почитатели. Прочее, един от много добрите познавачи на българската масова психика, писателят Николай Хайтов (от чието рождение на 15 септември т.г. се навършиха 100 години), отлично е разбрал тази ни склонност, затова и в края на сериала за капитан Петко войвода поборникът от Доганхисар е представен как юнашки развява знаме от покрива на варненската си къща, изправяйки се с голи гърди срещу гоненията, на които го подлага Стефан Стамболов. И да, вярно, той лежи в затвора, измъчван е и е ограбен, но идеята, която трябва да се внуши, е, че геройски пада в неравна борба, а не склопва очи мирно и тихо в леглото си. Българските герои биват оприличавани донякъде на саможертвата на Иисус Христос, а най-характерно е това при възприемането на личността на Васил Левски. Цялата иконография, заела се да създаде негов адекватен на делото му образ, залага на тази аналогия - че Левски е Христос. Една картина от 1987 г. на художника Пламен Вълчев е особено показателна в това отношение: Дякона се е облегнал на стената - вероятно стената на килията, скръстил е ръцете си отпред, гледа тъжно и обречено - жертвен агнец. Дечко Узунов пък рисува през 1973 г. - за 100-годишнината от обесването му, известното платно "Огърлица на безсмъртието", на което по идентичен почти начин Апостола е повече жертва, отколкото левент-юнак. Прочее, има дори киносценарий за Васил Левски, на Константин Дуфев, който така се и нарича: "Българският Христос". Идеята тръгнала от едни думи на Константин Величков, изречени още в края на ХIХ век, според когото 


Бог бил възложил на Дякона велика мисия - "Да бъде българският Христос".


И ето в крайна сметка какво се получава: всичкото черно свое българинът изсипва върху Бай Ганю, а всичкото бяло - което, както знаем, съдържа в себе си всички цветове, върху борците ни за национално освобождение и така за него, горкият той, не остава никакъв цвят; безцветен е, празен и пуст. Тази обезцветена и опустяла душа трябва с нещо да се запълни и се получава както при българската интелигенция, но вече не заради нежеланието да си българин, а заради тежката участ да си празен и кух; с други думи, запълва се тази душа с всякакви чужбински реалии, с всякакви добри примери и еталони, идещи отвън. Затова сме ние толкова склонни да се прекланяме пред чужди образци, да сме повече американци от американците, повече руснаци от руснаците, повече французи от французите и тъй нататък, да не изреждам. Не зная, впрочем, за друг народ, за който висша проява на патриотизъм е любовта към друга държава; не зная също за други представители на своята народност, които така лесно и безпроблемно да се отказват от националната си идентичност, когато заживеят в чужбина. Общо място е твърдението, че там българите много-много не си помагат, странят един от друг, всеки се спасява и се урежда поединично, самосиндикално. Цялото това чуждопоклонничество идва тъкмо от там: сринали сме Бай Ганю в черното пъкло и всичко лошо хвърляме там, въздигнали сме Левски, Ботев и много още герои, с които изобилства българската история, в светлото небе и всичко бяло, цветно, шарено, искрящо и блестящо сме отдали тям. И ние - бидейки вече празни отвътре - се запълваме с всякакви евтини мъниста, пристигнали при нас от другаде. За тях е важно да са чуждоземни, щото нашите не ги признаваме - чуждото мънисто е по-мънисто.
За първата ни черта - да не се харесваме, ама никак, много ми е говорила сръбската преводачка от български Ивана Стоичков, за втората един друг обичащ България чужденец, професорът от университета в Лийдс Майкъл Холман казва: "Българите много уважават героическите подвизи. Избират някого - Ботев, Раковски, Левски - и от тях правят икони. Но иконата си е икона, иконата се намира на стената, иконата е Левски, но аз не съм Левски! Ако много правиш такива герои, това някак си лошо влияе на общата психика. Трябва сам да си смел. В противен случай тогава уважението към героя остава само на думи!" 

15

Влез или се регистрирай за да коментираш

Още

Спас Русев помогна на "Левски" с още 100 000 лв.

23.09.2020

730 7
"Левски" подписа с брата на Божидар Краев

21.09.2020

64
"Левски" разгроми "ЦСКА-1948" за 3-а победа поред

19.09.2020

Обновена

1958 4

Коментари

S luncho6
снимка на S luncho6

>>><<<

Да де!

cymen

Българската "интелигенция" страда от остра липса на интелект. Горният текст е показателен. Позоваванията на сръбската преводачка и на английския "приятел" в този контекст са уникална ирония, която обаче едва ли е търсена. Не е случайно, че на никой не му дреме за българската "интелигенция", която си самораздава някакви награди, грамоти; издава книжки, които никой не чете. После мрънка, че някак е недооценена.

Simplicissima
снимка на Simplicissima

Тази статия е добра статия.

 

Несъгласие: малко величаем чуждото. Още трябва. А не да се правим, че не виждаме създаденото от китайци, индуси, копти, перси, европейци и останалите маи и инки, докато ние. . . сме си пили винцето.

 

За крайностите в българския начин на мислене Данаил Крапчев пише още през 1920-те години. Ще цитирам малко по-късно.

Беден Бохем
снимка на Беден Бохем

Всичко по темата е казал още Паисий:.

"О, неразумни и юроде! Защо се срамиш да се наречеш българин, и не четеш и не говориш своя език".

Проблема с "интелигенцията", а и не само, у нас се дължи, според мен, на липсата на дълбоки корени. Почти липсват в наше време трето и нагоре поколение  било богати , разбирай меценати, било културни, разбирай високо образовани или каквито и да било  други извън някои специфични професии, предавани със съответния инструмент от ръка на ръка.

Генезис, дет се вика. 

Само преди 100 години 80% населението е живеело  в селата,

Борис е търсил и постигнал културна независимост чрез езика, ние я губим насочвайки децата си към чуждите езици. 

Най-зловещата чужда инвазия върви през задължителното изучаване на чужд език. 

Преди руски, СЕГА английски. 

 

Ivan Vassilev

Наистина е жалко че Алеко, а и Бешков така са демонизирали образа на бай Ганьо. Той е прост, необразован, с отвратителни маниери... Нечистоплътен, облечен в смешни и неподходящи дрехи, стиснат - не си дава парите на немците и си носи храна от България, реже от питата с кашкавал, преглъща сухия хляб.

Бай Ганьо е във влака към Европа редом със самия Алеко, фин, образован човек, който пътува за удоволствие (а не за "келепира") и ощевидно не му липсват средства.

Всеки от разказите за Бай Ганьо започва с малко въведение, в което група млади красиви и възпитани жълтопаветници в надпревара разказват комични истории за Ганьо и за ганьовщината. В своите разкази те се отдават с наслаждение на най-истинското и неподправено българско удоволствие - да се надсмиваме на някой, който е по-прост и по-необразован от нас.

Интересно, на кого се смеят те? (На кого се смеем ние?)

Simplicissima
снимка на Simplicissima

вестник Зора, София, 7 април 1923 г.

ЗАЩО ГИНЕ БЪЛГАРИЯ

Прославеният по своята "практичност" български народ пропада не от друго, а от максимата «всичко или нищо». Той не знае полузадоволяване, средина. Той не умее да разделя, да сезира въпросите, както е казал Гамбета. Той се старае всичко да разреши  с един замах, с един удар. Нему са чужди сякаш постепенността, еволюцията.

 

Така е било във външната политика, така е и във вътрешната политика. Българинът има един идеал и иска с кралимарковски замах наведнъж да го постигне. Това, което може да се реши от две-три поколения, българинът се опитва да го реши наведнаж. И като не успее, като си счупи главата веднъж, унива, пада духом и отпуска ръце. Това е нещо като детето, което посяга да хване месеца.

 

България, напр. се опита да разреши националния въпрос и го постави в целия му обем. Обаче силите ѝ бяха недостатъчни за такъв кралимарковски замах и тя след неуспехите се отрече от себе си. И се отчая, както се отчайва всеки малокултурен народ, който леко пламва и бързо гасне.

 

Но това не e само с външната политика. В същия размер то е и във вътрешната политика. И това, което се кичи с прозвището "ляво", и то крещи «всичко или нищо». Доколкото не е шарлатания, цялата идеология на българския комунизъм се вдъхновява именно от същата максима. Виждате и дружбашите с техните диви домогвания, и те се стараят н три години да дадат плът и кръв не само на личните домогвания на г. Стамболийски, а и на неговите разбирания и настроения, навяни било отвън, било от завист и злоба, която черпи от средата, що го заобикаля. Официозите постоянно изброяват колко недоразумения, наречени закони, е гласувала разтурената камара, която въпреки «великите ѝ дела» беше позорно разгонена. Не им стига това кралимарковско реформаторство: сега, по думите на г. Омарчевски, потвърдени от г. Стамболийски, предстои и ревизия на Конституцията! Това е същата максима «всичко или нищо». Ако дружбашкото реформаторство вървеше постепенно, много грешки нямаше да станат, много разбирания щяха да се коригират,  доста амбиции щяха да се притъпят. Обаче трябва воля и култура, търпение и неразпусната амбиция, която да не смята, че всичко може и всичко ѝ е позволено.

 

Вземете и други партии, които се перчат със своята чистота и които се смятат за избрани. Те смятат, че ще се осквернят, ако се доближат до други, ако извършат някакво общо дело. И тук максимата «всичко или нищо» е в пълна сила. Или всичко сами ще извършим, или ще приложим цялата наша програма, или пък нищо няма да вършим с други. Ако ще държавата да пропадне, ние не желаем да работим заедно с чужди.

 

И държавата гине вследствие на този максимализъм, който не признава всемирния принцип на еволюцията и постепенността. И тя ще погине, ако не вземат връх разбиранията на политически зрелите народи, които се вдъхновяват от максимата: всеки ден със своята мъка*.

 

Данаил Крапчев

 

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

*  „И тъй, не се грижете за утре, защото утрешният ден сам ще се грижи за своето: доста е на всеки ден злобата му". Матей 6:34

(Бел. Симплицисима; подчертаването в текста също)

 

 

 

 

SvSophia
снимка на SvSophia

Наричам това "синдром на Алеко", тъй като Щастливеца - с цялата си отстраненост и понякога дори отвратеност от българското такова, каквото е било по негово време, дава началото на тези ситуации на нехаресване, окайване, безутешност... Направил го обаче толкова талантливо, по такъв превъзходен начин, че някак е принудил българските уж по-възвишени и по-учени люде да бягат и да се гнусят от българското

Лъжа! Упорито насаждана лъжа и манипулативни ‘прочити’. У Алеко действително има  “отстраненост и понякога дори отвратеност от българското такова’, каквото ни се демонстрира по-горе и което не е равно на и не се припокрива с българското за Алеко:

 

Стой! Долу ръцете! Не досягай народа! Свали си шапката и се поклони на този измъчен страдалец, на този дълготърпелив мъченик, на тоя, който ти дава храна и живот, поклони се на българския народ! Този народ, когато е имал светла точка отпреде си, когато му се е посочвала свята цел, той се е устремявал към тази цел с въодушевление, достойно за благородна и напредничава нация.

Алеко Константинов, “По повод една книжка”

 

Една част от т.нар. интелектуалци тайно мразят себе си, защото са българи, поради което явно си избиват  комплексите на Едипови синове традиционно върху Вазов, Алеко...

Аман от Едипови деца интелектуалци. 

ssto

 

За интелектуалците - или хубаво, или нищо.

 

Колкото до това, да избутаме от калта буксуващия обществен автобус и да го върнем обратно на пътя, тогава трудно синхронизираме ритъма на усилията си. Когато един натисне, другите все почиват.

 

Всички процеси са ритмични и се редува активност и покой. Ритъмът е присъща характеристика на всичко проявено и съществуващо. Проблемите също се преодоляват с ритъм. Затова е нужен усет и организация, кога всички да натиснат и кога да отпуснат.

 

Повечето процеси са циклични и е по-разумно да се съобразим с посоката им. Безумие е да се изтощим в противодействие, а когато е нужно съвсем малко, за да ги подпомогнем, да нямаме сили. Затова усилието, освен ритмично и организирано, трябва да се приложи и в точния момент.

Sine_metu

Противоречиш си.

Това, за което говориш, се нарича концентрация. Не е новост или голяма премъдрост да кажем, че е най-важният стратегически принцип. Концентрацията се съгласува по време, място и цел. Времето е ясно - вчера! закъсняваме! днес вече може да е късно, но като няма начин да върнем пропиляното време... Мястото тоже - Народното събрание. Там е висшата власт, без нея или когато е нефелна...

Тогава защо си против единствената спасителна стъпка Народното събрание да стане мястото, съсредоточаващо целите, които ги има обществото, но не са получили израза си във властта?

С други думи, още ли не си убеден, че избирането на Народното ни събрание по начина, по който гласуваме за Европарламент, но без ограничения, е главното и първото, от което трябва да се почне?

Sine_metu

И за интелектуалците не си прав. Интелектуалната прослойка е онази, която е длъжна да формулира обществените цели и да ги разяснява.

 

Друг е въпросът, че интелектуалците ни остро се нуждаят от кратък ликбез по целеполагане и дълга практика да дисциплинират мисленето си в съответствие с азбуката на управлението.

Като казвам „кратък“, имам предвид 60-минутен. Да видят в интернет какво е SMART и да почнат полека-лека да правят разликата между дърдоренето и научното целеполагане.

ssto

Загуби ми се тази тема от погледа, а си поставил много въпроси.

 

Добре де, дай да обсъдим тезите си, но ще си разменим позициите. Аз ще защитавам твоята, а ти - моята.

Избери си някоя тема в раздела "Теми на форумците" - ако искаш - "Оркестър за сватби и погребения" или "Бабини деветини", може и "Кюфтета и стари дантели".

 

Щото в тези, потъващите раздели, губя много време да търся къде - какво сме писали.

Sine_metu

Би могло, но не преди края на следващата седмица

ssto

... и онова, дето Людмила ходила чак до Индия, е съвсем друга приказка. И ходи, и намери, и донесе, и приложи, и беше полезно и благотворно за държавата, но действаше само, докато беше жива.

Светъл Дух е Людмила.

 

 

Миряна Б.

Докато не се основе футболен тим "Бай Ганю" към настоящето правителство и парламент, резидуалното раздвоение на  населението, не само на интелигенцията, от която няма и една перушинка сред управляващите,  няма да бъде преборено. Мечтая за деня, в който ще чуя откъм стадион "Васил Левски" мощно "Бъл-га-ри ю-на-ци, кур за бай Ганю!" - на почти официалния език на

въпросния персонаж, днес и в женски пол, известен с географските си познания в далечния Изток.

ssto

Въпросът е: "Какъв е въпросът?".

 

http://prikachi.com/images/894/9655894p.jpg

 

Струва ми се, че Иван Лазаров ни е попитал, още колко изкупители трябва да легнат в тази земя, за да си платим историческите сметки?

 

Влез или се регистрирай за да коментираш