Сред българската интелигенция в края на ХІХ в. и първите десетилетия на ХХ в. се забелязва нестандартното присъствие на Христо Борина. Той изпъква със своите изяви в поетичните кръгове и педагогическата практика.
Христо Борина (1882-1967), истинското му име е Христо Цонев Минев, е роден в село Казъл Мурат (Благоево), Разградско. Завършва първоначално образование в родното си село, а гимназия - в Разград. През 1903 г. държи държавен изпит за редовен основен учител. Това му дава възможност да преподава четири години в няколко села в Провадийска и Разградска околии. Не секва стремежът му за получаване на по-квалитетно образование. В 1905 г. започва да следва славянска филология в Софийския университет. Година по-късно се записва във Фрибурския университет в Швейцария със специалности френска филология и философия. Там се дипломира (1909) с титлата лисансие по литература и философия.
С престижното си образование Христо Борина се завръща в родината. Отдава се на учителската професия. Между 1909 - 1915 г. преподава в Пловдивската мъжка гимназия и във Втора софийска мъжка гимназия. Поради липса на кадри е поканен да работи в Народната библиотека в София. Назначен е в Чуждия отдел, където престоява до 1922 г. След това отново се връща на преподавателското поприще. Активно сътрудничи в списанията "Демократически преглед", "Учител", "Българската сбирка", "Ново общество", "Съвременна илюстрация", "Листопад" и "Мисъл". На неговото творчество се радват читателите на вестниците "Мир", "Военни известия" и "Развигор". През 1920 г. поема и цялостното редактиране на списания "Слънце".
Христо Борина е
сред основателите на Съюза на българските писатели
през 1913 г. Това е най-старата и авторитетна организация от този тип в България. Почетен председател на институцията е народният поет Иван Вазов. През целия си творчески път Христо Борина участва в нейната дейност. Защитава професионалните интереси на авторите, поддържа литературния живот и стопанисва издателство "Български писател". Той има поглед върху европейските практики по отношение на популяризаторските поредици. Изтъква достойнствата и недостатъците на родните издатели. Под критичните му бележки попадат Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Кирил Христов.
Творчеството на Христо Борина е многостранно. Той понякога е наричан "Поет на селския живот", обрисува родния пейзаж и духа на българския селянин. Първите си стихотворения отпечатва през 1903 г. в списание "Орало". Сътрудничи на списание "Женски труд". Началните му литературни опити са в духа на патриотизма. Стихосбирката "За родния край", издадена през 1913 г., съдържа материали писани между 1908-1912 г. Наградена е от Българската академия на науките. Тя включва възторжено преклонение пред родината, пред хубостите на земята, пред мъжествения труд на селянина. Христо Борина издава през 1916 г. сборника "От полето на честта". Тук възкресява ужасите на войната, възпява героизма на българския войник и мъката му по близки, роден дом и спокоен труд. Година по-късно (1917) отпечатва военните си кореспонденции под заглавие "Победи и герои". Автор е и на книгите "Светли пътеки" (1935), "Пловдивско певческо дружество" (1936), "Възпоменателна книга за Васил Левски" в съавторство с Вичо Иванов (1937), "Избрани стихотворения" (1939).
Книжовното наследство на Христо Борина е впечатляващо. То е достъпно за всеки българин в родните библиотеки и книжарници. А който иска да отдаде своята почит към него може да стори това в Централния гробищен парк в София, парцел 88.
