В сборника си "Поезия славян", издаден през 1871 г., Райко Жинзифов пише: "От младите български поети с несъмнена поетическа дарба се отличават двама - Добри Чинтулов и Васил Попович". Тази констатация в последните години на родното Възраждане и през първите десетилетия след Освобождението напълно се потвърждава.
Васил (Василаки) Николов Попович (1833- 1897) е роден в румънския град Браила в семейството на изселници от Ямбол. Основното си образование завършва във влашко и българско училище в родния си град. Едва петнадесетгодишен става писар в английското консулство в Браила и Галац (1848-1850). Но желанието му за по-висок образователен ценз не секва. Завършва гимназия в Киев. Участва като доброволец в Кримската война. През 1857 г. е приет за студент в Киевския университет. По неизвестни причини прекъсва и се завръща в Браила. От следващата година започва да следва в Московския университет
като стипендиант на Иван Денкоглу
и граф А. С. Уваров. В руската столица поддържа връзки с Любен Каравелов, Марин Дринов, Нешо Бончев и Райко Жинзифов. Тук се поставя началото на неговото литературно творчество. Редактира първия брой на списание "Братски труд". Публикува и своите творби "Откъс от разказите на моята майка. Разходка до лозето" и "Монолог или мисли на владиката Иларион напред да изгори българските книги от книгохранилищата на Търновската митрополия". Последната е насочена срещу гръцкото духовенство.
В Русия Васил Попович се занимава с рисуване. Запазени са около 20 негови рисунки, акварели и автопортрет. За кратко се завръща в Браила (1861) и отново заминава, този път за Белград. Подпомага издаването на вестник "Дунавски лебед". Подир това е преподавател до 1864 г. в българската гимназия "Г. С. Раковски" в град Болград, който е част от Молдовското княжество. Обучава учениците по български език, френски език и геометрия. Между 1865-1871 г. трайно се настанява в Браила. Професионалните му изяви са разнообразни. Васил Попович е учител, сътрудничи на периодичния печат, участва в театралните представления на Войниковата трупа. През 1869 г. е избран за дописен член на учредителното събрание на Българското книжовно дружество. Продължава да твори. От печат излизат комедията му "Наяве и насън е все то или списателски истерики" и "Нещо за новата картина на г. Н. Павлович Аспарух". От 1872 до 1874 година е български учител във Велес.
Но идва дългоочаквания момент. Той стъпва на българска земя и до Освобождението е учител в Пловдив. След това е назначен за преподавател във Военното училище в София (1879). Издава творението "Детска гусла". Това е първата българска стихосбирка, предназначена за деца и илюстрирана лично от него. Тя се разпространява в Княжество България и в Източна Румелия. Преиздавана е няколко пъти. През 1880 година е избран за народен представител във Второто обикновено народно събрание. От 1881 г. Васил Попович е
личен учител на княз Александър Батенберг
по български език. Той го обучава, за да му помогне да овладее езика и да се запознае с културните особености на страната. Нарастват и административните му задължения. През 1883 г. е избран за член на Учебния съвет към Министерството на народното просвещение. Година по-късно става редовен член на Българското книжовно дружество. А през периода 1889-1891 г. е училищен инспектор в Самоков. Не спират и научните постижения на Васил Попович.
Творчеството му е разнообразно и обхваща всички жанрове, чрез които започва да се развива българската култура. Той пише много разкази, стихове, повести и пр. От печат излизат трудовете "За звуковете. Конспект из етимологията на българския език", "Примерните родители срещу примерните си деца", повестта "Беше" и драмата "Пролетариите или трай коньо за зелена трева". За своите заслуги в културната сфера Васил Попович е награждаван с ордените "Свети Александър" ІV степен и "Свети Станислав" ІІІ степен.
