Когато неотдавна Паола Маравиля получи „Икар“ за дебют, тя посвети от сцената на Народния театър наградата на майка си – страхотната актриса Лилия Маравиля, с аргумента, че това е единствената категория, в която тя не е била отличавана. Какво е пожелала Лилия в отговор на талантливата си дъщеря, историята мълчи, но навярно – да бъде първата статуетка от много следващи. Момичето е едва на 24 години и се радва, когато му предсказват, че това е само началото. А още повече се радва, че с наградата, дублирана месец по-късно и с номинация за „Аскеер“, е допринесла майка ѝ да се почувства щастлива. „Номинациите са може би най-хубавото нещо, защото ти си номиниран заедно с колеги, които харесваш. За мен наистина беше важно, че по този начин съм отбелязана, и това ми стигаше. Е, като обявиха името ми, беше много вълнуващо, обаче нямаше да съм толкова разочарована и ако не се беше случило. Поласкана съм, че бях номинирана и за „Аскеер“, но вече имах една награда и нямах нищо против някой друг да вземе другата“. Така и става: взема я колегата ѝ Теодор Кисьов.
За Паола най-любимо е, когато Маравиля-старша дойде да гледа и след представлението ѝ каже: „Страхотно!“. Но това се сбъдва за първи път чак сега, за постановките, за които всъщност бе номинирана: „Лицето на ближния“ по „Идиот“ на Достоевски, където е в образа на нежната и чиста Аглая Епанчина и има ефектен монолог, почти като моноспектакъл в целостта, създадена от проф. Маргарита Младенова, и „Влюбеният дирижабъл“ с екстатичната режисура на Диана Добрева. Иначе от майка си Паола по-често е чувала: „Ужасно!“. „Тя е много критична, което за мен е изключително полезно, но сега усетих у нея една гордост, каквато може би преди това не бях усещала“, доверява тя.
Паола знае, че Лилия има огромна преднина и тя тепърва ще трябва да трупа опит, ако иска да се мери с нея, макар често да са си говорили, че изкуството не бива да е състезание. Хубаво е, че театърът е животрептящ организъм и, ако понякога не се получава, имаш шанс на следващото или по-следващото изиграване да се одързостиш да пробваш нещо друго, което да те приближи до онова, към което в представите си се стремиш, разсъждава младата актриса.
Макар да е дъщеря на една от най-ангажираните в столичния репертоар звезди, Паола твърди, че
не е „израснала в театъра“ за разлика от много актьорски отрочета
– майка ѝ сякаш умишлено я е държала настрана от сцената и суетното задкулисие и днес тя май вече разбира защо. Ала явно не е успяла да я отблъсне достатъчно от тази магия. „Когато се прибереше и говореше за това, то пак ме е заразявало. Тя беше театърът, който идваше вкъщи, вместо мен да ме водят в театъра. Дори и да не съм искала, когато тя е внасяла целия тоя театър и тази посветеност вкъщи, то няма как да не ми е правило впечатление на подсъзнателно ниво и да не е останало нещо – то е по-голямо от мен“, откровена е г-ца Маравиля и не крие, че като малка дори се е дразнела от работата на Лилия, от това, че вечно няма време, че вечер другите майки са си у дома, а нея все я няма.
И така – Паола почти намразва професията. Но идва момент да претърпи сериозна метаморфоза. По принцип нея от дете изкуството я привлича, амбициите да става актриса обаче са ѝ чужди. Ходи на пеене и един ден, когато няма кой да я заведе на урок, просто се записва сама в театралната работилничка в квартала – школата „Хлапета“ на Ганета Атанасова-Ганди. Даже минава тайно на кастинг преди това. И постига първата си малка лична победа – нещо, на което и до ден днешен държи: да се справя с всичко сама. Работилничката на Ганета се превръща в най-любимото ѝ място, където може свободно да изразява себе си и да усеща, че онова, което прави, ѝ носи смисъл. „Гледах и много филми и копнеех да бъда част от нещо толкова велико и красиво“, споделя. Когато завършва училище, вече е наясно с какво иска да се занимава по-нататък, въпреки че е доста притеснителна, направо срамежлива. Лилия не е във възторг и посреща мераците ѝ за НАТФИЗ с леко подозрение. Убеждава я, че актьорската професия е тежка и, ако иска да я практикува и да се развива в нея, трябва да бъде много добра, направо най-добрата. „Според мен тя не знаеше дали ставам, това е истината…“, подхвърля Паола. Сега знае.
Доста нейни връстници атакуват НАТФИЗ с точна идея в чий клас искат да попаднат. Някои дори пропускат година или две, за да се паднат при предпочитания от тях преподавател. Първия път, когато Паола Маравиля кандидатства, тя се е „прицелила“ в проф. Атанас Атанасов, защото допуска, че е по-„негов тип“, нали има неписани правила за кого би бил подходящ даден студент. „Като си говорихме наскоро с актрисата Албена Георгиева, която беше в комисията,
тя ми каза, че съм била голям борсук тогава
което за мен беше странно. Смятай колко съм се притеснявала, щом съм оставила толкова грешно впечатление за себе си. Защото за мен може да се каже, че съм хаотична, че съм бъбрива, че не изглеждам достатъчно сериозна, обаче „борсук“, нацупена – никой не ми го е казвал“, връща лентата актрисата.
От днешна гледна точка тя определя скъсването си на изпитите като най-хубавото нещо, което ѝ се е случило. Казва си, че трябва да се стегне и посвещава пълна година на подготовката си – сама вкъщи. Записва и друга специалност в НАТФИЗ, в която е приета, за да е близо до съдбовното място и все пак да учи нещо свързано с онова, което я тегли. „Втората година имах право да кандидатствам директно от 3-ти кръг, но не го направих, исках да си мина през 3-те кръга „на ада“, да си докажа, че мога да ги преодолея. Исках да си извървя този път“, обяснява представителката на Раците – зодия, чиято житейска стратегия се описва с фразата „Една назад – две напред“.
При втория опит целта на Паола е класът на доц. Пенко Господинов, но когато вижда резултатите, се оказва, че е приета при проф. Маргарита Младенова – изключително висока летва и като преподаване, и като правене на театър. Това я изненадва, тъй като предната година именно проф. Иван Добчев я е скъсал, а двамата с Маргарита Младенова като жреци на философията „Сфумато“ са заедно във всичко. И решава, че може да се прехвърли. „Трябваше ми точно един ден – първият ни учебен ден, в който тя започна да ни говори и аз буквално се влюбих от пръв поглед. „Не знам дали всички от вас ще станат актьори, но ви уверявам, че ще станете личности“, и обеща, че ще работи за това. Казах си: никъде няма да се местя, това е моето място. Какво нещо е съдбата!", не може да се нарадва на късмета си Паола.
Още в 1-ви курс студентите на Маргарита Младенова
четат Библията паралелно с Достоевски, а после и го играят
„Проф. Младенова ни е казвала: вие ще станете актриси, да. Но нямаше да станем нищо, ако не беше тя. Тя е видяла какъв човек съм, колко отговорно гледам на професията – щом професорът се е „объркала“ да ме вземе в нейния клас, означава, че го е усетила това нещо. Всички казват, че нашата професия е и характер и аз вярвам, че го имам тоя характер, който се гради през провали“, убедена е красивата актриса.
Тя си спомня, че в началото на обучението им при тях идва психиатърът д-р Николай Михайлов да им говори за Достоевски. „Класът много искаше тази среща и, когато тя се случи, беше изключително вълнуващо. Никога няма да забравя как след срещата той каза: „Довиждане, пожелавам ви много провали!“. Помислих си: „Е, много благодаря, супер, можеше и без това“… Но после си казах: „Как без това?! Без това не може!“. Нали моят първи провал ме доведе до учителя, от когото имах нужда и който промени живота ми. Оттогава всеки провал, дори и бъдещия, който следва, ще го прегръщам, защото така се научих да чакам, да съм по-търпелива, да доказвам себе си, да не бързам да получавам всичко веднага, да открия сама какво мога да подобря“, изповядва се Паола Маравиля.
За нея е закон да се бори за всичко сама, за да не може никой да каже, че е в занаята благодарение на майка си. „Никога не бих се възползвала от каквото и да е, не съм възпитавана така. Единственото, от което се възползвам, е след представление тя да дойде и да ми каже: „Много беше зле… сега трябва да оправиш това и това“. А аз да отговоря: „Добре, но мога и сама“. Нека си мина през този урок, дори ако трябва да се проваля“.
На италианеца Лука Маравиля със сигурност не му е лесно
да живее с тези две стихии (макар че формално Паола вече не живее с родителите си, а със своя приятел – актьора от техния клас Добромир Цветков). Покрай Лилия финансистът Лука е видял и продължава да преживява и триумфа, и мъките на тази професия, ето защо не е очарован, когато Паола пожелава да тръгне по стъпките на майка си. С все още осезаем италиански акцент заявява: „Аз имах други плянове за нея…“, което значи, че се е надявал тя да се насочи към медицината, пък и момичето в един период си мечтае да стане ветеринар. Голяма подкрепа ѝ оказва баща ѝ обаче, когато я късат на приемните изпити в Академията. Той я убеждава да не заминава да учи в Италия – нека първо да я приемат у дома: „Искаше да докажа на всички, че мога, защото вярваше в мен“, казва тя.
Мнозина намират, че Паола прилича на майка си, обаче тя смята, че прилича изключително и на баща си – и дори мако се обижда, когато хората не го забелязват. Като характер, като темперамент, със спонтанността и по-експресивния натюрел, който понякога се опитва да „обира“ на сцената. Наследила е нещо от гена и духа и на италианския си дядо – човека, който пръв ѝ пуска La vita e` bella на Роберто Бенини и я „зарибява“ за киното. „Искам да успея да стигна и до другите ми корени – това сега малко ми липсва. Всеки път, когато има италианци около нас, като чуя италианска реч, ми се насълзяват очите. Искам да ги слушам как говорят, в това има нещо много носталгично и родно, от което искам да съм част“, признава актрисата, която е възпитаничка на Италианския лицей в Горна баня. Техният дом е същинска Вавилонска кула: Паолета говори с баща си на италиански, Лука и Лилия, която е завършила френска гимназия, си говорят на френски, а тримата заедно – на пълна „шльокавица“, в която, ако някой не се сеща за дадена дума, я търси на друг език или минава на български.
Паола Маравиля от година е в трупата на Драматичен театър – Пловдив. „И там се преборих за мястото си. Не ме взеха веднага, играх две години на тяхна сцена преди да ми предложат щат“, обяснява актрисата, която в момента репетира с режисьора Венцислав Асенов ситуационната комедия „Английският прозорец“, включена в афиша на фестивала „Сцена на кръстопът“ през септември. Скоро ще я видим и в симпатична роля в новия сезон на култовия сериал на БНТ „Под прикритие“. Трупа опит, готви се за следващото предизвикателство и мечтае някой ден да играе и на бащиния си език.
