В следосвобожденската родна интелигенция изпъква личността на Иван Радославов (1880-1969). Той е роден в Горна Оряховица. Израства във видно възрожденско семейството. Баща му Радко Радославов е просветител и участник в църковните борби. Председател е на Дряновския комитет по време на Априлското въстание.
Иван получава началното и средното си образование в Разград, Свищов, Търново и София. След това заминава да следва право в Швейцария. Тук контактува с руски емигранти-социалдемократи. В същото време все повече се приобщава към индивидуализма.
През 1906 г. Иван Радославов се завръща в България. Започва да работи в Министерството на финансите. Участва в Балканските войни (1912-1913) и в Първата световна война (1914-1918). През 1918-1920 е изпратен в Берн, Швейцария като член на културна и дипломатическа мисия за защита на българските национални интереси. Редактира печатния ѝ орган "Балканска кореспонденция". В него публикува поредица от разнообразни статии в защита на българската кауза. По-късно (1920) те са издадени в сборник със заглавие "Под знамето на България".
След края на Първата световна война Радославов се включва активно в обществено-политическия живот. Става член на Български земеделски народен съюз и участва в управленските разпоредби. Редактира партийни вестници. В периода 1921-1923 е директор на печата към Министерството на външните работи и изповеданията. По-късно се издига в йерархията на просветното ведомство. Става главен библиотекар и директор на Народната библиотека "Иван Вазов" и музей в Пловдив (1928-1934). Той е член-основател на Съюза на българските писатели. Заема значимо място и в преводаческата сфера. През първото десетилетие на ХХ в. превежда "Еволюция на родовете в историята на литературата" от Фердинанд Брюнетиер, "Съкровище на смирените" от Морис Метерлинк, "Поеми в проза" от Шарл Бодлер и др.
Иван Радославов започва литературните си прояви със стихове в русенското ученическо списание "Извор" през 1894 г. След това негови творби са включени в сборниците на Георги Бакалов и Петър Мутафчиев. Той се ориентира към тяхната социаллиберална група. Известно време подпомага и земеделците от крилото на Димитър Драгиев. Сътрудничи със стихове, литературнокритически статии, рецензии и др. на списанията "Ново време", "Хроники", "Съвременна мисъл", "Родно изкуство" и др.
Застъпник е на модернизма в българската литература.
Заедно с Теодор Траянов и Людмил Стоянов редактира символистичното списание "Хиперион". Теоретик на родния символизъм - "Идеи и критика", 2 тома, "Портрети", "Книга от мои страници". Разглежда систематично някои основни проблеми на българската литература. Защитава новата естетика и поетика. Отрича приемствеността между идеите на кръга "Мисъл" и българския символизъм. Дава обективни и значими оценки за писателите реалисти - Любен Каравелов, Тодор Влайков, Алеко Константинов и Елин Пелин. Отдава и значимо внимание на Захари Стоянов като виден представител в българската литература.
Иван Радославов приема Теодор Траянов за лидер на родния символизъм. В този аспект го противопоставя на Пейо Яворов,
когото нарича псевдомодернист.
В своите пристрастия Радославов застава категорично зад постиженията на Людмил Стоянов, Димчо Дебелянов, Трифон Кунев, Христо Ясенов, Николай Лилиев и Емануил Попдимитров. Ето защо ги представя в популярната си антология "Млада България". През 1936 г. под заглавие "Българската литература 1880-1930" той прави първият сполучлив опит да анализира обективно историята на родната литературна продукция. След смяната на властта на 9 септември 1944 г. книгата е остро критикувана от управляващите. В резултат на това Радославов не получава възможност да публикува почти до края на живота си. Едва през 1968 г., т.е. година преди смъртта му, излиза сборникът му от литературно-критически статии и очерци "Книга от мои страници".
