Хипнотично преживяване на границата между шока от документалните разкрития и приласкаващото крило на баладата е моноспектакълът „Седем нощи на Виола Каравелова“ в Народния театър. Младият и доказано талантлив режисьор Боян Крачолов е отметнал в архивите огромна изследователска работа за своя авторски проект, посветен на досега прашасващата в забрава любовна история на Виола, по-голямата сестра на Лора Каравелова, и публициста Йосиф Хербст, изчезнал безследно в лабиринтите на „Обществена безопасност“ след атентата в катедралата „Света Неделя“ на 16 април 1925 г. А навярно, изваждайки на бял свят някои факти, Крачолов е впрегнал фантазията си за интерпретирането на други, които и да не са се случили точно като във възпаленото съзнание на Виола, идеално уплътняват историята, която той иска да разкаже. Една неразказана досега история за любов, обсебване и гибел във вихъра на може би най-мракобесния и драматичен период на страната.
За героинята на своя спектакъл режисьорът и създател на драматургичния текст е избрал актрисата Надя Керанова – възпитаничка на проф. Снежина Танковска в НАТФИЗ, допреди няколко сезона част от трупата на Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ – Плевен. Там тя изигра любимата на Владо Карамазов в „Опашката“ – нашумялата постановка на Явор Гърдев по романа на Захари Карабашлиев, и Исмена в „Антигона“ по версията на Александър Морфов. В Народния сме я гледали в няколко неголеми роли: в „Двубой“, „Орфей“, „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“, „Петрови в грипа…“ (последните две заглавия – също под режисурата на Боян Крачолов). Тя е и една от българските „Вакханки“ на Гърдев, но под тежкия грим те всички са почти еднакви. Ако Крачолов се беше спрял за образа на Виола Каравелова на по-разпознаваема и телевизионно лансирана актриса, дали това би направило услуга на крайния резултат? Струва ми се, че той умно е решил да остави самата история от текста да „рисува“ своите знаци върху това относително непознато лице, сега и допълнително преобразено под тъмната перука. А на зрителя – да изпита удоволствие от откриването му, необременен от знанието за предишни превъплъщения и клишета. Поне аз, след премиерата, с неизбежното напрежение и възможни несъвъръшенства в изпълненито, не искам да си представя друга актриса на нейно място. И не мога.
Надя Керанова в моноспектакъла не е точно и само Виола Каравелова: тя е по-скоро разказвачът на тази макабрена истинска история; на моменти е и Йосиф Хебрст, но през повечето време тя Е Виола. Виола, посрещнала толкова много смърти на скъпи хора, че сега се гневи на Хербст, защото поставя в риск живота им, но и разкъсвана от чувство за вина, че именно тя го е върнала към пламенната журналистика. Виола, която се лута между отчаянието, че любимият ѝ няма да се върне никога, и надеждата, че ето, зад ъгъла, той си идва – до степен, че започва да халюцинира нощните му посещения. Виола, която денем обикаля затворите да го търси, а когато разумът ѝ се приспи, тича с бяла нощница под нощния дъжд или размахва снимката му към труповете на обесените и пита „Виждали ли сте Йосиф Хербст?“. Задавеният ѝ глас варира от шепот до кресчендо, многократно повтаря някои думи и фрази в миговете на най-силно емоционално пришпорване, а дори щом мълчи, гърбът ѝ издава тревожност, докато се надвесва от прозореца в предчувствие за завръщането на любимия мъж. В това задъхано представление от час и половина тя многократно сменя ритъма и дори артикулирайки огромно количество обективни исторически факти, успява да запази висок емоционалния градус.
В тъканта на спектакъла личната драма на Виола – дъщерята на трикратния министър-председател на България Петко Каравелов и общественичката Екатерина Каравелова, е вплетена в голямата история. Българската история е пречупена през призмата на личната ѝ съдба и обратното – личната ѝ съдба е счупена от историята: с червения терор, с най-големия към тогавашна дата терористичен акт в съвременния свят, с безмилостните репресии след това, с отвличанията и убийствата на независими творци и интелектуалци, с белия терор… Йосиф Хербст изчезва още в следобеда на атентата: понеже е бързал да отпечати броя на вестника колкото се може по-скоро след събитието, властта решава, че е имал вътрешна информация… В такива исторически обстоятелства дори честният професионализъм е непремерен риск. Но нещо повече: в своя текст, като пророчества в потока на съзнанието на Виола, Боян Крачолов маркира с по няколко думи основните знакови събития и от най-новата ни история: от началото на промените, прехода, протестите и – може би – следващите протести… Историята се повтаря и повтаря, а българинът сякаш все още не е осмислил миналото си, не е омиротворил настоящето и няма стратегия за бъдещето. И тази жена сякаш до края на времето ще продължи да търси не само своя обичан мъж, а и важните отговори… Полемичният характер на спектакъла се отстоява и с откъси от статии на Хербст, които звучат повече от актуално днес.
В този омагьосващ театрален опус сценографията на Никол Трендафилова и музиката на Юлиан Стоичков имат почти мистично присъствие: цялата малка сцена е обрамчена с потъмнели прозорци – запрашени или изпотрошени от взрива на църквата „Свети Крал“, а към края стъклената стена ще разтвори тъмната си паст, за да пропусне героинята в баладичния свят на обесените. Зрелището като че ли някак неусетно ни потапя в образността на септемврийската поезия. Наблюдаваме и някои елементи от кукления театър – въображаемите нощни посещения на Хербст са овеществени с неговия балтон, а катедралата се появява в миниатюра в ръцете на актрисата, преди да бъде разрушена. Музиката е доминирана от голямата експлозия и шума на столичния град… Светлинният дизайн е на Мариана Хлебникова, 3D артист – Теодор Киряков, драматург на постановката – Мира Тодорова.
„Седем нощи на Виола Каравелова“ поне в моята субективна класация е едно от най-стойностните неща, шестващи по родните сцени в последните години. Такива спектакли не се правят често, те не флиртуват с милозливостта на публиката. Бих сравнила дълбочината и въздействието с тези на заглавие като „Норд-Ост: приказка за разрушението“ от Торстен Бухщайнер за терористичния акт на чеченци в театъра на „Дубровка“ през 2002-ра в Москва, поставено от Василена Радева в Младежкия. Дано да има и неговото дълголетие – с премиера през 2010-а, Nordost се играе и до днес.
Следващите представления на „Седем нощи на Виола Каравелова“ на сцена „Апостол Карамитев“ в Народния театър са на 21 ноември, 2 и 19 декември.
