След премиерното представление на своя спектакъл „Физика на тъгата“ в Народния театър, докато звучаха аплодисментите, режисьорът Йерней Лоренци се поклони дълбоко доземи на своите актьори, подредени в две групи, и целуна поред сцената в нозете им. И имаше защо.
„Физика на тъгата“ в инвенцията на Лоренци е и по романа на Георги Господинов, и не е. Защото постановката е изградена основно от изповедите на самите актьори, вдъхновени от книгата. Те не повтарят „буквата“ на творбата, но са в абсолютна хармония с духа ѝ – като теми, като ситуации, като атмосфера. Не знаем до каква степен авторът им е помогнал да създадат своите трогателни миниатюри, но със сигурност и голям писател би завидял благородно за някои от тези малки „капчици сърце“.
Подобен подход да включи лични разкази на актьорите именитият словенски режисьор бе приложил и в предишния си проект за Народния театър по античния мит за Орфей, но докато там те бяха просто нещо като забавна интермедия, тук са самата тъкан на спектакъла. По обичайния маниер на Лоренци артистите още в началото се нареждат в полукръг пред зрителите и откровението започва да се случва леко и естествено – в състояние на вглъбяване в себе си, в общуване помежду им или изпращайки като в непринудено споделяне с приятел своите спомени към залата. И публиката много скоро усеща, че „Аз съм“ се е превърнало в „Аз сме“. Та нали точно Георги Господинов преди известен брой години като че ли пръв се опита да наложи смисъла на термина „емпатия“ в колективното съзнание на българина…
А с помощта на петнайсетина отлични актьори това става далеч по-лесно. Те са Албена Ставрева, Александър Тонев, Анета Иванова, Валентин Ганев, Вacилена Bинченцо, Даpина Paдeвa, Димитър Николов, Веселин Мезеклиев, Константин Еленков, Параскева Джукелова, Радена Вълканова, Стелиан Радев, Теодора Духовникова и Христо Петков. Тук те не се превъплъщават, тук са себе си. Разказват ни истории из живота на своите родители, за детството си на село или в града, за първите любови и първите загуби, за страховете, с които се надиграват; поглеждат към тайнството на раждането, правят ни свидетели на първия си потрес от смъртта на близки и скъпи хора, призовават въображението, паметта и спомена… Въвличат ни нежно в своите истории и ние се понасяме по течението им, за да поемем към себе си.
Нормално, най-много изповеди са посветени на случки от детството. „Само детство и смърт. И нищо по средата. Освен мрак и мълчание“, твърди Георги Господинов и тази негова емблематична фраза няма как да не присъства в спектакъла. (Само на мен ли ми се струва, че това е омекотен вариант на Бекетовото „Нашите майки ни раждат, клекнали над отворения гроб, светлината блясва за миг и после отново пада нощ“?!). Те не са непременно пропити от физиката на тъгата, напротив – някои са преизпълнени с чиста радост, но пак неизбежно ни натъжават, защото и актьорите, и ние преди тях, вече сме се отдалечили от онова златно време. В което Василена Винченцо е израждала козле, а Албена Ставрева е пробила погрешка дупки в дините от съседския бостан, та за едно лято се е наложило баща ѝ и съседът да си разменят бостаните. В което Стелиан Радев е изпитвал ужас да не пропадне в нужника, пък Дарина Радева е измила тоалетната с четката за зъби на брат си… А сълзата на Теодора Духовникова е капнала и замръзнала върху лицето на мъртвия ѝ дядо… Постепенно актьорите на сцената започват все повече да взаимодействат помежду си – като заклинание срещу изначалните страхове. Така Христо Петков кара Вальо Ганев да легне върху маса на сцената, за да изиграе починалия му дядо, когото ще се опита да съживи със суперсилата, която мечтае да притежава. Винченцо и Параскева Джукелова в разказа за подобна ситуация ще се прегърнат на земята, защото покойникът не бива да остава сам през нощта. И в мъдрите откровения на някогашните хлапета живот и смърт ще са две страни на една и съща монета – паметниците в гробищата са с ръст на деца…
В този интимно-документален театър на Господинов, Лоренци и актьорите индивидуалното се преплита с общественото, с колективно преживяното. В изповедите присъстват подробности от бита през соца, усеща се преходът, прониква отзвук от войната в бивша Югославия, промъкват се и много други неща от личното ни, но и всеобщо минало. В един момент участниците изнасят на сцената стари играчки, грамофонни плочи и списания, препатили, но още работещи електроуреди – за да се сбогуват с тях с минута мълчание и „Лека им пръст“ и да ги консервират завинаги в душевната си биография. Ще стане дума за секс и порно, за стр. 28 от „Кръстника“ на Марио Пузо, а Константин Еленков и Духовникова, подобно на Серж Генсбур и Брижит Бардо, ще запеят Je t'aime... moi non plus. Една от най-силно театрализираните и емоционално въздействащи сцени в спектакъла е точно когато всички в екстаз запяват „Жотем“, преминавайки към масово обяснение в любов – всеки към всеки. Защото не е ли именно това целта и смисълът на тази творба – да се научим да общуваме със себеподобния и със себе си добронамерено, емпатично, обичайки?...
Във втората част на четиричасовия мегаспектакъл историите все повече изтъняват, а действието все повече заприличва на интерактивна игра със зрителя: артистите канят част от публиката да заеме места на сцената, после и на някои от останалите раздават листчета с молба да напишем своите послания, за да бъдат прочетени в рамките на представлението, а които останат – защо не и в следващи представления на следващи постановки… Малко разводнено, но пък, за компенсация на продължителното заседяване на твърдите столове, всичко завършва с всеобщо прегръщане. Символичната стена между сцена и зала, която в този спектакъл и без това почти не съществува, е напълно срината. Екстатично и с благодарност.
Минотавърът – това съм аз
Ала всичко, за което стана дума дотук, не би било „Физика на тъгата“ на Георги Господинов, ако ги нямаше някои от знаковите символи от вселената на писателя. И те присъстват, съсредоточени в образа на Минотавъра от романа: той, появявайки се в ключови моменти, и чрез него – самият роман, задават своеобразна рамка на спектакъла. Минотавърът – метафора за вечния дискомфорт на онези с уязвимите души; не митологично чудовище, а уплашено дете, отхвърлено от света и изоставено на страховете си. Кой поне веднъж в живота не се е чувствал така? Неговият образ, тук третиран от някакви анонимни сили като „танцуваща мечка“, е пресъздаден покъртително от актьора Димитър Николов – без думи, само стонове. Докато и към него не се протегне състрадателна ръка, за да го изведе от самотата на лабиринта: Радена Вълканова, на която е отредена ролята да изчита от книгата малкото откъси от нея в представлението, ще забърше от тялото му изкуствената кръв, дело на ръката на Тезей. И най-накрая ще му даде думата…
Ще се говори още за идеите на прословутия Гаустин – на ръба между гениалното и лудостта; за всеобхватността и относителността на времето: „Вече никога няма да мога да изиграя Жулиета“ и „Вече съм готова да изиграя Жулиета“ е фраза, която може да бъде произнесена от актриси на една и съща възраст. Или дори от една и съща актриса…
Спектакълът „Физика на тъгата“ в Народния театър се изправя пред своята публика сякаш в класическата поза на античните скулптури – с едната ръка на сърцето, за да облекчи скръбта му, и с другата върху устните, за да сдържи смеха им. Заслуга на творческия екип на постановката е „уплътняването“ на този дуализъм в полифония от различно нюансирани гласове, в която всеки ще познае своята „боя“ според емоционалната си интелигентност и нагласата да съпреживява. Със сигурност събитие в културната хроника на сезона, но най-важното – с потенциала да стане фактор в духовната биография на всеки един зрител.
Драматургията на текста е дело на Йерней Лоренци и Дино Пешут (и, разбира се, на актьорите). Сценограф е Бранко Хойник, костюмограф – Белинда Радулович, композитор – Жига Хрен, художник на осветлението – Мариана Хлебникова. Драматург на постановката е Мира Тодорова. Следващите представления са на 29 октомври, 6 и 24 ноември, 2 и 16 декември.
