Изложбата „25 години и пет теми по-късно“ - ретроспектива на Института за съвременно изкуство - София (ИСИ), предлага стари, нови и специално създадени работи на всички свои девет членове: от основателя (през 1995 г.) Лъчезар Бояджиев, до най-новия (от 2007 г.) Стефан Николаев. 

В Двореца ще откриете изсушена тиква, социална ангажираност, работещи и неработещи телевизори, различни инсталации, фототапети, крадени вещи, риба-художник, текстове, мистификации и дори рисунки - което е малко необичайно за изложба на съвременно изкуство. Доминират интересните идеи, хуморът и „драсканиците“, които са най-много, стига да гледате внимателно. 

Музеен тур с четирима от авторите на изложбата - Недко Солаков, Красимир Терзиев, Кирил Прашков и Правдолюб Иванов (който за съжаление не дойдe) беше организиран на  31 октомври от  НХГ. В рамките на около час тримата художници разказаха за своите работи, както за събитията и историите, свързани с тях и отговаряха на въпроси на публиката. 

Националната галерия организира и втори тур в изложбата на 21.11.2020 (събота) от 16.00 часа, в който ще се включат Мариела Гемишева, Лъчезар Бояджиев, Калин Серапионов и Иван Мудов. Подробности за билетите и предварителното записване можете да намерите на сайта на галерията. 

Рисунките и драсканиците на Недко Солаков са може би най-интересната част от изложбата. Серията „Illusions“ се състои от 19 рисунки с текстове под тях, правени през 2014 г. за Солунското биенале. Според автора текстът не обяснява картинката, нито пък тя го илюстрира. Солаков разказва, че някои са направени за не повече от пет минути, докато други са му отнели 2 седмици. За да им се насладите, трябва да знаете английски, а ако сте над 18 години е добре да си носите и лупа, за всеки случай. 

Под рисунките, направо на стената, е нарисуван малък черен октопод. „Тук съм си позволил тази рисунка — обясни Солаков. — Нали все още минавам за октопода на българската съвременна сцена. Това съм аз - куцащият октопод на съвременното българско визуално изкуство“.

„Драсканиците“, както ги нарича авторът им, са най-новото произведение в изложбата. Солаков е рисувал любимите си/ни черни човечета на място (те са cite specific арт) в последния ден преди откриването. Това са малки визуални истории, разказани в 3D пространството на галерията, съсредоточени предимно върху касите на липсващите врати в Двореца. Този път повечето от надписите са на български език. За късмет на художника дворцовата повърхност предлага достатъчно пукнатини, цепнатини, разнообразни неравности и сенки, от които да се възползват героите на историите му. 

По отвесна сянка се катери емигрант; върху люспа боя се е настанил самотен цар; в долния край на дълга цепнатина се крие пикантна дворцова интрига; обикновен кабел прави забележка на друг - изписан с латински букви — да не се фука, че знае чужди езици; две малки дупки си разменят обиди; ранен боец пълзи нагоре и оставя дълга кървава диря; показано е и нашето място, което е ниско долу под мазето на Долната земя… Тези истории са повече от 35, без сме сигурни, дали успяхме да открием всичките, но търсенето им е доста забавно занимание. Най-интересната е скрита и не може да се види. 

Като акценти в изложбата можем да отделим още няколко работи. Благодарение на Красимир Терзиев един неработещ вече телевизор е получил нов и живот и образ. В „Монумент на изтеклото време 5“ 2020 г. авторът е гравирал върху черния екран завинаги лицата на хората, прекарали хиляди часове пред телевизора - неговото семейство (гравюра върху телевизионен екран, суха игла). Това е същата модна техника, с която се изработват фототереалистичните изображения на починалите източноправославни в надгробните паметници.

Кирил Прашков показва тиква под името „Национален плод“ (серия National Style, 1992 г., сушена тиква, кит за дърво, акрил, хартия, восък, бодлива тел), „Небе“ (1997 г.) от почистени пилета и „Демокрация…“. Последното представлява надпис, изработен от намачкани стари вестници, който съобщава, че „Демокрацията не е виагра“ на английски език. 

Мариела Гемишева търси художествен път към себе си с „Out Of Myself" . Авторката, определяща се  като моден дизайнер, който не се интересува от мода, се самоизследва от различни гледни точки. 

Правдолюб Иванов взривява архаичния традиционен комфорт на един персийски килим с болезнено острите „гневни“ елементи на строшеното стъкло. Това е неговият известен „Двоен орнамент“.  Инсталацията му „Няма забранени мисли“ е визуален абсурд, който отваря поле за интерпретации - стандартна бариера, чийто електрически мотор задвижва не тази част, която зрителят очаква, защото тя всъщност е зазидана в стената. 

Паметник на Ботев от Враца гостува в Швейцария, на паметник на местния герой в град Коар, в работата на Стефан Николаев „Паметник за паметник“, 2003 (фотография, цветен тапет върху стена, 400 х 300 см, филм, 8:00 мин.). А „Минук, рибата-художник“ на автора, който живее и работи във Франция и България, е видео за една талантлива риба. С прекрасното си плуване тя създава невероятно красиви цветни акварелни облаци, докато се слива изцяло с работата си и изчезва напълно.   

Кутия с крадени вещи от различни музеи и галерии е донесъл Иван Мудов. За да не се краде, тя е покрита със 100-килограмов стъклен похлупак, направен специално, за да може да бъде показана в София. Отстрани има списък кой експонат на кого е принадлежал (ако го няма, значи е откраднат, предупреждава Мудов).

Лекарствата на Лъчезар Бояджиев оставихме за финал на този непълен обзор. Неговият обект/инсталация  „Смяна на караула“ прадсталява макет на болница „Пирогов”, направен от празни кутийки от най-различни лекарства, хранителни добавки и други вещества, свързани с неговото тяло. Всички те са използвани лично от автора в период от 2-3 години.   

Това и всичко останало можете да видите в НХГ, филиал Двореца до 29 ноември. 

Забележка: в изложбата не са използвани антирефлексни стъкла. При рисунките на Недко Солаков това е проблем, защото посетителят вижда в тях, освен нарисуваното от автора, своето собствено отражение, смесено с фрагменти от произведенията на Лъчезар Бояджиев на отсрещната стена.