Отивала една добра жена
(жената се наричала София)
поклон да стори ниско, до земя,
на Мина, доброчестния светия. 

По пътя я пресрещнал, за беда,
войник със нечестиви намерения.
Той боцнал я със своята брада
и здраво се напърчил (с извинение). 

Войникът вързал коня за крака си
и атакувал стана на жената;
изрекъл четри мръсни думи къси
и после я съборил на земята.

Започнала неравната борба
и слабата жена се изтощила.
Напирала ужасната съдба,
сломявала моралната ѝ сила. 

Последната надежда на жената
изляла се в отчаяна молитва;
обърнала тя взор към небесата
и чувствала душата ѝ, че литва.

"На тебе се осланям, Свети Мина!
Телото ми спаси от този гащник!"
...И злото чудодейно се размина - 
подскочил конят, нещо се подплашил.

Побегнал конят с вързания крак - 
войника влачил чак до манастира.
Жената се прекръстила - че как! 
Била готова вече да умира. 

Вдовиците, самотните жени,
закриля ги добрият Свети Мина.
Това е толкоз хубаво, нали!
И тъй ще е довека, до амина.