На 80 години почина легендата на българското кино Иван Налбантов. Тъжната вест съобщи актрисата Лара Златарева – кака Лара, предаде Нова тв. 

Роден е на 5 август 1940 година в с. Каравелово. Още като малък проявява своя талант - обича да рецитира, участва в самодейни колективи. Неговите учители Йосиф Додов и Дельо Цочев му откриват първите тайни на поезията и театъра и го поставят на кръстопът. След завършване на средното си образование в Карлово е приет за студент по българска филология в Софийския университет и по актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. В крайна сметка избира сцената и се дипломира в класа на проф. Кръстю Мирски.

След завършването си две години играе в Сливенския театър, а от 1967 г. е в трупата на Театър "Българска армия".  Изиграл е над 100 роли в театъра, телевизията и киното. Публиката го помни най-вече от сериалите "На всеки километър", "Записки по българските въстания", "Приключенията на Авакум Захов", "Мъже в командировка". 

През последните години младата генерация режисьори в българското кино го преоткри. Налбантов игра в някои от най-успешните ни в международен мащаб филми като "Източни пиеси" на Камен Калев и "Безбог" на Ралица Петрова, а също и в тв сериалите "Денят на бащата" и "Дървото на живота". Последната му роля на екрана е във "Февруари" на Камен Калев, който попадна в официалната селекция на фестивала в Кан през 2020 г., но така и не видя Лазурния бряг - заради коронавируса и отмененото фестивално издание. 

Иван Налбантов бе преподавател по сценична реч от НАТФИЗ и по актьорско майсторство - в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски", автор на поезия и проза. Обявен е за най-добрият рецитатор сред актьорите у нас. Носител на редица български и международни отличия. През 2019 г. е удостоен с "Аскеер" за цялостно творчество.

---

През същата 2019 г. Иван Налбантов гостува в рубриката на вестник ''Сега''  ''5 истории на...  Театър "Българска армия'' заедно с колегите си от Военната трупа.

''За тези, които не ме познават - карам своята 80-годишна възраст. Селянче съм, което значи, че лошият минал строй е давал шансове, че ако си кадърен и имаш мечта, нищо не пречи да я изпълниш. Не го защитавам, просто казвам какво се е случило с мен. Баща ми е ковач с основно образование. Правеха се каруци, аз трябваше да се занимавам със същото. Стана обаче някакъв преврат или революция, ако щете, и завърших ВИТИЗ, а сега даже уча студенти. Завършил съм минно училище и съм бивш миньор. Защо? Защото беше на пълен пансион и нямаше нужда от семейна издръжка. Служил съм във военновъздушни сили, понеже там, под земята, не може да се живее. За мое удоволствие завърших капитански курсове за 20 бруторегистър тона, 80 конски сили корабче. Това е, преди да стана актьор. Мините са в много отдалечени места и човек, като свърши работа, има много време да мисли, и самотата започва да му тежи. Мина Маджарово е скрита на 60 км от Хасково, край река Арда. Изпиваш три-четири мастики, лягаш, за да починеш, и мислиш. Тази самота те кара да бягаш от нея, а театърът не може да те накара да бъдеш самотен. Не може, след като поне два часа си бил с 500 - 600 души, да кажеш, че си бил сам. Просто не е истина. Е, ще се прибереш, ако трябва сам вкъщи, но ти не си сам, защото поне 5-6 души ще се сетят за теб с добро и ще кажат, че постановката е била чудесна. Бягството от самотата е мерилото до какъв процент на човек му е нужно изкуството.

Живият артист, който не играе, не е жив. Всичко е, докато си на сцената. Това може да побере три поколения, повече едва ли. Едното поколение ти казва "абе, има нещо в тебе", но не е сигурно какво точно. Питанката обаче е вече зададена. Ако се вържеш на този въпрос и искаш да си сигурен, че е истина, започваш да вървиш по един трънлив път. Минаваш ВИТИЗ, минаваш провинциален театър - моят беше сливенският, а от 1967 г. досега съм в в театър "Българска армия" и посмъртно няма да го напусна. Второто поколение е това на твоята публика. Ти можеш да бъдеш кумир, тя може да ти е фен. Третото поколение е това, което те изпраща, ако си бил запомнен.

За мен най-мечтаната роля е неизиграната. С някои роли вече съм се разминал възрастово. Когато ни приеха във ВИТИЗ, първият доктор по театралните науки, проф. д-р. Кръстьо Мирски, сбърка в преценката си за мен, защото той ме прие в своя клас, като мислеше, че ще играя или поне че искам да играя Ромео. Даде ни листчета и си беше сложил сигнатура, за да познае кой е писал на тях. Ако например иска да разбере какво аз мисля за разпределението на "Ромео и Жулиета", беше отбелязал три точки, за да знае, че това е Иванчо. Аз бях написал, че искам да играя Тибалт, а той с такава ненавист ме погледна! Наистина, това е неизиграната от мен мечтана роля. Няма чичо Тибалт, нито дядо Тибалт и никога няма да поставя със студенти "Ромео и Жулиета", защото ще завиждам на този, който ще играе Тибалт''.