Ако философите са прави, че човекът е мярка за всички неща, то варненката Доротея Николова е успяла личност. Тя е диабетик на инсулин, страда и от други заболявания, но въпреки това ражда три деца, тоест при огромни рискове създава цели трима човеци. Доротея има и още едно постижение, уникално – сама, с инсулинова инжекция в раницата, изминава легендарния испански поклоннически път Ел Камино. По професия е журналист. Кой каза, че журналистите нямат свои лични истории?

---

Доротея Николова се омъжва през 2006 г. Със съпруга Ивайло Цонев си споделят, че ще имат повече от две деца. Нищо до този момент не предполага да не сбъднат мечтаното семейство. Скоро 31-годишната жена забременява, но през шестия месец изследванията констатират висока кръвна захар – т.нар. гестационен диабет, появяващ се при някои родилки. Без прецизни грижи диабетът води до увреждания или фатални последствия за плода и майката.

Шокът за Доротея е огромен

Изживява стрес, понятен единствено на жените, преминали през подобно изпитание. Влиза в болница, лекарите не успяват да я окуражат. Тогава хваща телефона и звъни на първия познат човек с диабет, за когото се сеща. А той, човекът (Калина Цачева, също журналист от Варна), пристига с разпечатка на интервю на Боян Петров. В него алпинистът обяснява, че е преодолял рак, живее с диабет и въпреки него катери върхове. Интервюто има преломен ефект. Силата измества страха: "Просто той казва: „Продължавам да живея”. Диабетът не е присъда. Дадох си сметка - има начин. Никой не ти казва, че има начин, Боян го каза".

Лекарите съветват Доротея да премине на инсулин. Това е сигурен начин за смъкване на захарта, макар да означава обвързване със спринцовката завинаги. Другият вариант – по-рискован, е диета. Избира нея. И успява - през февруари 2007 г. се ражда Калина. Днес, спомняйки си дилемите, отговорността за личните решения, какво е станало, или какво щеше, ако.... Доротея плаче. 

За повече от година след раждането диабетът изчезва, Доротея живее напълно нормално. Един ден обаче почва да се задъхва, ожаднява... Решава да си измери кръвната захар, стойността е 16  - почти три пъти над нормата. Инсулинът става безалтернативен. Но преди да й бъде изписан, успява с йога и диета да го снижи с четири пункта за два месеца – доказва, че няма да се остави на самотек.

Вече животът става различен за нея. На диабетиците се налага да живеят с ред ограничения и внимание към най-малкия детайл. Но Доротея все така не се предава.

Стриктно следи Боян Петров - "има начин човек да се справи!", казва й той и в другите интервюта. За Доротея начинът е да изчете и най-дебелите учебници за диабета, да свикне и да се пригоди. „Ужасно е да усещащ как тялото те предава.

Но от духа зависят нещата”,

обяснява тя. След обвързването с инсулина не обсъждат ще имат ли още деца. Но и не отхвърлят тази възможност. Не ги спира фактът, че Доротея страда още от влошено зрение, пък е и алергична към някои видове антибиотици (преодолими проблеми, но с тях рисковете се натрупват). Така през 2011 г. журналистката влиза във втора бременност. Често инжектиране, макар да се страхува от игли, контрол над кръвното налягане, преодоляване на рискове от хипогликемия (животоопасно състояние за диабетиците)... – това са само част от превъзмогнатите опасности. Но най-трудни за преглъщане се оказват лекарските стереотипи:

„В България на бременните с диабет им се вменява непрекъснато, че са виновни. Нещо все не са направили както трябва, нещо са сбъркали”. Но тя се справя отново и ражда второ бебенце, Виктория.

През 2013 г. се случва нещо неочаквано – без никакви религиозни мотиви инсулинозависимата Доротея тръгва по поклонническия маршрут Ел Камино. „Просто така се случи. Казват за Ел Камино, че е път, който те вика. Колкото странно да звучи, повика ме. Реших да проверя може ли тялото ми да издържи”, обяснява. След ровене в интернет установява, че единствените инсулинозависими диабетици, изминали разстоянието, са американка – на велосипед, и германец, придружаван от дъщеря си. Съпругът Ивайло не може да вземе отпуск, така походът й става уникален – пеш и сама. Трасето стартира от френските Пиренеи с 28 километра преход, който трябва да се преодолее за ден - няма подслон на него. Предизвикателството е изключително за човек, който трябва да прецизира по вид и количество всяка хапка, глътка, с тежка раница на гръб, не може да разчита на никого наоколо; а и болестта

винаги може да я изненада с ново проявление

Нещо повече: маршрутът през този първи ден наистина е изключителен риск, защото кръвната захар се влияе от надморската височина, а тя стартира от 165 метра, достига 1400 и слиза на 700. Седем пъти Доротея усеща по треперенето си, че изпада в хипоглекимия. Спасяват я глътки вода. Разбира колко важно в живота й е нещо толкова просто като водата.

Нататък по пътя й се случва да изхвърли бисквити или тениска, защото дори 300 грама са от значение при изтощителното натоварване. Спира, посядва, тръгва наново, върви превита, пресмята разхода си на енергия... Хора със спортни натури се отказват по средата, тя продължава. Връхлитат я всякакви трудности, но и чудеса: пред очите й двама души от различни краища на света се срещат, след като са се запознали преди 8 години на Ел Камино, без да поддържат връзка междувременно (Пътят ги е повикал!). След 30 дни и кратки странични лутания тя е изминала 840 километра  -  Ел Камино е превзет. Равносметка от това нечовешко предизвикателство звучи така: „По пътя имаш страшно много време да мислиш –

кой си, какъв си, кое си струва, кое не...

Разбираш, че може да постигнеш много повече, отколкото сам предполагаш. Даваш си сметка, че винаги имаш изход. От духа зависи”.

А мислите, за които споменава при Ел Камино, са всякакви. По едно време Доротея допуска, че може и да няма трето дете – не би било нелогично. Спира и плаче. Но Господ отново си знае работата – през юни 2015 г. 40-годишната (нов риск) Доротея Николова ражда трета дъщеричка, Михаела.

Днес тя работи, спортува, и, разбира се – щастлива е в грижите си за голямото си семейство. Остава й и време да съветва бременни жени с диабет, появяващи се изплашени и объркани в интернет форумите. Казва им едно: „Има начин. Винаги има!”.