Седях си вкъщи и се чудех дали съседите и днес ще се бият, или ме очаква скучен ден, когато някой позвъни на вратата. Отворих и се хванах за сърцето. На стълбището имаше някаква жена по бански, с пояс, плувна маска и шнорхел в устата.

- Хайге на моуе! – каза ми.

- Моля?

- На моуе, хайге! – повтори жената.

- Може би ще говорите по-лесно без шнорхел в устата?

Жената се плесна по челото.

- Вяфно, бе! Какфа съм пафица!

После свали маската и махна шнорхела, а аз се ококорих.

- Министър Ангелкова, какво правите тук?

- Хайде на море! – потрети тя, вече разбираемо. – Тук съм, за да ви покажа колко по-добро е нашето море от останалите! Лятна кризисна мярка на правителството – пратиха ме да обикалям и да вербувам народа! Ще ми отделите ли пет минутки?

Щях да й отделя и десет, но не исках да се показвам прекалено мекушав пред държавния апарат, затова отсякох:

- Имате седем минути!

- Напълно достатъчно! – зарадва се Ангелкова и извади някакви снимки. – Искам да ви покажа плюсовете на нашето море и да изтъкна минусите на чуждото!

Каза „чуждото“ с физиономия на крайна погнуса – беше репетирала, личеше си.

- Ето какво се случва на морето у нас – усмихна се тя и вдигна първата снимка от тестето.

Беше ми позната – онази от Слънчев бряг с пустите шезлонги. Сега обаче на празния плаж се виждаха и двама мъже, които играят волейбол. Загледах се. Единият беше Том Круз, другият Брад Пит. Фотошопът беше толкова очевидно и обидно бездарен, че се задъхах. Том Круз неестествено беше извъртял глава, сякаш някой му е счупил врата, а Брад Пит беше с костюма си от „Троя“.

- А ето какво се случва в съседна Гърция! – натърти Ангелкова и извади следващата снимка; на нея двама дебели гърци лакомо ядяха гироси и въпреки че си бяха накапали с мазно шкембетата, въобще не ги интересуваше.

- Вие сериозно ли? – попитах, но вместо да ми отговори, Ангелкова извади следващия фотос:

- Още летни красоти от слънчева България!

На снимката Скарлет Йохансон се разхождаше по бански сред пустеещите шезлонги, а в ръцете си държеше бурканче с лютеница.

- Жалко, че няма кой да й намаже гръбчето да не изгори – намигна ми заговорнически Ангелкова.

- Добре, де – въздъхнах аз, - приемаме, че този, дето е правил фотошопа е ментално джуркан, но вие поне не виждате ли, че на тая снимка Скарлет Йохансон е три пъти по-голяма от шезлонга, а само едната й гърда е с размерите на отворения чадър?

Ангелкова учудено погледна снимката.

- Да ви кажа, не се бях заглеждала, то с европейски пари я правихме тая презентацията и затова.

- Ами – вдигнах вежди аз, - загледайте се, крайно време е.

- Гражданино, моля ви – проплака тя, - лятната криза ни удари толкова изненадващо, че трябваше да действаме светкавично.

- Значи всичкия тоя бетон по плажовете ни се е излял светкавично, така ли? Вие къде гледате изобщо?

- Ами – вдигна рамене Ангелкова, - принципно винаги гледам на другата страна.

Тръгнах да затварям вратата.

- Моля ви – подпря я с рамо тя, - елате с добро на родното море, в противен случай ще докараме морето при вас и тогава ще видите!

- Моля? – не разбрах. – Заплашвате ли ме?  

Вместо да отговори, Ангелкова извади телефона си, пъхна в него кабел на колонка, усили я на макс и:

- „Ша та имам, ша та скъсам, ша та меся кат' кифтак“.

Чалгата стръвно заля стълбището ми, а аз се прекръстих.

- Колегите с усилвателите са в съседния вход, веднага щом живущите там припаднат, ще докарам колоните и при вас – обясни ми Ангелкова.

Не ми трябваше повече.

- Жена – викнах с разтреперан глас, - стягай се за море!