На протеста срещу еврото на 4 юни, когато България получи положителна оценка за кандидатурата си за еврозоната, се случи сценка, която е много показателна за начина на действие на част от българските политици. Пред събралото се множество лидерът на "Възраждане" Костадин Костадинов обяви политиците, подкрепящи еврото, за "еничари и национални предатели", сравни ги с военнопрестъпниците от Втората световна война и обеща да ги съди. "Ще съдим неонацистите и ще им дадем заслужено наказание според закона за техните престъпления! Искаме ли това?", извика Костадинов към тълпата.
"Да!", отвърна му хор от гласове
Смущаващо е (меко казано) да чуеш подобни обвинения и закани. Самото сравнение между отговорните за войната и днешните държавни лидери е нелепо – България не се включва във военен конфликт, а сменя националната си валута. Това е голяма промяна, няма спор, но нито по естеството си, нито по своите последствия може да се сравнява с участието ни във Втората световна война. А заплахите за Народен съд (защото точно за това говори Костадинов) са не само абсурдни, но и опасни – нали искаме правова държава, а такава не разрешава извънредните съдилища!
Лекотата, с която водачът на "Възраждане" отправя такива закани е продукт на продължителна безнаказаност. В българската политика стана нещо обичайно да се използват без последствия думи като "предател", "продажник", „еничарин“, "слуга" и т.н. Такива неприятни слова даже заемат централно място в политическия речник на националистическите среди, които ги използват не само като обиди срещу враговете им, а за да представят себе си като защитници на българщината от външни и вътрешни заплахи.
На този клон вече са седнали толкова много политици,
че той направо се огъва под тежестта им. В парламента "Възраждане", "Величие" и МЕЧ трайно са се разположили в консервативно-патриотичната ниша. ИТН от време на време също се примъква там. Грубо казано, около една четвърт от сегашните депутати развяват лозунга "Народ, вяра и отечество", а редовната им политическа тактика се свежда до издирването и лова на предатели.
А извън парламента президентът Румен Радев премерва с око клона на националпопулизма – да види колко усилия ще му струва, за да го раздруса и свали всички други, които стоят на него. Навремето Радев беше издигнат за президент от БСП, но въпреки че понякога използва лява реторика, винаги е предпочитал да развява националния флаг, вместо червеното знаме. Президентът хитро се държи настрана от кресливия площаден национализъм на "Възраждане" и много ловко съчетава типичното политическо говорене срещу "мафията и олигархията" с пищната публична почит към "българските светини и идеалите на възрожденците" (показателен пример за това беше издигането на знамето в Рожен).
Този стил може да изглежда по-приемлив за много хора,
отколкото бясното бълнуване срещу "предателите", което толкова често характеризира националистическото говорене. Това обаче изобщо не означава, че на Радев му липсва острота. Той не се притеснява да използва думи като "безродници", както се изразяваше по адрес на критиците на пилона в Рожен.
А когато призова народа да брани честването на Трети март, открито говореше, че подобна промяна в Конституцията "предвижда България да се управлява от политици, за които българското гражданство е подробност, а политиката е конкурс по сервилност". "Народното движение няма да допусне трети март да бъде заличен, националната ни памет да бъде изтрита, а българската държавност – разградена", обяви през 2023 г. президентът от Шипка.
Смислово, между тези думи и говоренето, че България е превърната в "колония, управлявана от компрадорска буржоазия" (любима фраза на родните националисти вече над 20 години), няма особена разлика. Затова скоро Радев ще трябва да се сблъска с Костадинов за титлата "Най-голям патриот". И двамата са прекалено амбициозни като лидери, за да могат да си поделят това отличие. Пък и ще имат цял хор от подгласници.
В този контекст яростта, която сега виждаме да се излива срещу еврото,
не е "последната битка за България",
както гласи апокалиптичният лозунг на "Възраждане". Напротив, това е само поредната битка от войната, която популисткият национализъм води за политическо надмощие в страната. Проблемите на страната с корупцията и бедността са прекалено големи (вероятно и нерешими), за да предоставят удобна и практична политическа платформа. Далеч по-удобно е да хвърлиш народа в една плоска имитация на "Великата отечествена" и последен бой с "предателите, фашистите и безродниците" (а от време на време разнообразяваш списъка на враговете с "джендърите").
Още повече, че войнствените каузи, а с това и потенциалните предатели за преследване, никога няма да се изчерпят. Днес е еврото с всичките му поддръжници, а утре ще бъде опазването на българския език и на традиционното семейство, възстановяването на националния суверенитет или връщането на Македония – според случая и нуждите. Каквото провокира усещането на българите, че са слаби, зависими и покорени, ще бъде употребено за политически цели. Но само ако го позволят.
