Свикнали сме политиците да се повтарят, когато говорят на гражданите, особено в предизборните обещания. Този път обаче интересното е, че се повтарят не само посланията. Всъщност цялата ситуация, в която се намираме, изглежда така, сякаш изживяваме наново 2021 г., когато започнаха конвулсиите на политическата криза, стягаща страната и досега.
Първа прилика – протестите
До сегашните предсрочни избори, насрочени за 19 април, стигнахме, след като през декември 2025 г. мощна вълна на улично недоволство разтърси страната. Бойко Борисов, стреснат от внезапния изблик на граждански гняв, насочен лично срещу него и водача на ДПС Делян Пеевски, хвърли оставката на правителството на Росен Желязков, което управляваше с мандата на ГЕРБ-СДС. Кабинетът се държеше с подкрепата на ДПС, като Пеевски повсеместно беше смятан за силната фигура зад управлението.
През 2021 г. нямаше оставка, наистина. Но иначе ситуацията беше същата. Още през 2020 г. започнаха протести, които се фокусираха върху няколко политически фигури – върху Бойко Борисов, който тогава оглавяваше коалиционен кабинет с мандат на ГЕРБ; върху Ахмед Доган, заради инцидента при Росенец; а по асоциация с него и върху Делян Пеевски. Борисов тогава удържа на исканията да се оттегли и правителството му си отиде, след като довърши мандата си. Упорството му не остана без последствия – от втората половина на 2021 г. ГЕРБ остана за дълго извън властта.
Втора прилика – водещата роля на Румен Радев.
През януари т.г. той подаде оставка, за да участва в предсрочните избори с обещанието, че ще "разгради олигархичния модел". На бърза ръка сформира коалицията "Прогресивна България", която според социологическите проучвания е фаворит за първото място на вота. А самият Радев очевидно се надява да бъде следващият премиер на България.
През юли 2020 г. той катализира протестите, когато излезе от президентството с вдигнат юмрук и с лозунга "Мутри, вън" призова гражданите да изгонят правителството на Борисов. Година по-късно, когато ГЕРБ вече беше натикана в ъгъла, Радев се опитваше да дирижира от "Дондуков" 2 политическите процеси в страната. Благодарение на дългите служебни правителства той се превърна в най-мощната институционална и политическа фигура в страната. А водещите политически сили тогава – първо ИТН, а после и ПП, го припознаваха като свой съюзник в битката срещу ГЕРБ и ДПС.
Трета прилика – очакванията за общ фронт срещу партиите на Борисов и Пеевски
За противници на ГЕРБ и ДПС сега се обявяват и коалицията на бившия президент, и ПП-ДБ, и "Възраждане4, че дори и БСП, която доскоро беше коалиционен партньор в кабинета "Желязков", и Доган, който първо издигна Пеевски, а сега воюва с него. Вярно, всички се ненавиждат помежду си и даже отсега се кълнат, че няма да се коалират едни с други. Но имат поне една обща пресечна точка и това е, че борбата с Борисов и Пеевски е централната им политическо послание.
Горе-долу, така стояха нещата и през 2021 г.
Тогава първо на гребена на вълната се озова ИТН на Слави Трифонов, а после ПП на Асен Василев и Кирил Петков, с обещанието, че ще изхвърлят "силите на статуквото", под което разбираха ГЕРБ и ДПС. Със същата цел в парламента влязоха ДБ, ИБГНИ, "Български възход". Непохватните им усилия да постигнат обединение доведоха до сформирането на кабинета "Петков4, в който влязоха ПП, ДБ, ИТН и БСП. Първоначално Радев го подкрепяше, но опитите на правителството да се измъкне от опеката му, както и началото на войната в Украйна, бързо разтуриха този нестабилен съюз. А с падането на кабинета заради ИТН опитите да се създаде антиГЕРБ и антиДПС коалиция съвсем пропаднаха.
Най-смущаващото от аналогията с 2021 г. е това, което последва. Провалът на опита да бъдат изтласкани Борисов и Пеевски от политиката беше ознаменуван с управлението на "сглобката" през 2023 г. Тази политическа конфигурация обърна гръб на усилията от 2021 г. като събра в общо парламентарно мнозинство ПП-ДБ и ГЕРБ. Към него се прилепи и ДПС, което точно в този период официално премина във властта на Пеевски. Това тежко компрометира силите, за които победата над "статуквото4 беше основата на цялата им идеология. Последствията са известни.
Ясно е, че никой от участниците във вота на 19 април няма да постигне резултат, който да му позволи да управлява сам. Някакво разбирателство (ако не се стигне до коалиция) ще бъде необходимо, ако искаме редовно правителство, дори и сега всички да се правят, че нямат желание дори да говорят помежду си. Това се отнася с особена сила за Радев, който иска да управлява сам, като се позовава на личния кредит на доверие, който му дават близо една трета от избирателите в социологическите сондажи.
Нова "сглобка" ще съсипе всеки, който се вмъкне в нея – това поне е ясно. В същото време, страната се нуждае от редовен кабинет – това също е ясно. Видим изход от тази ситуация няма. По-лошото е, че всичко ще зависи буквално от същите хора, които след 2021 г. вкараха страната в перманентна политическа криза и така отвратиха избирателите, че повечето дори не желаят да чуват за избори.
