В края на ХІХ и началото на ХХ век водещите родни политици и държавници проявяват видим стремеж да управляват България по европейски маниер и да дадат своя принос за просперитета на страната. Но има и такива, които остават в спомените с подчертано антинародни решения и действия. Сред тях е и Тодор Иванчов (1858-1905), чието име през годините потъва в забвение.

Всъщност неговият живот е изпълнен със значим принос за родната история. Той е роден в Търново. Завършва Робърт колеж в Цариград, а след това следва три години медицина в Монпелие, Франция. След завръщането си в България е учител в Дряново и е първият директор на Педагогическото училище в Кюстендил (1880-1883), в което се приемат ученици от цяла Югозападна България. Иванчов полага усилия за модернизиране на учебното заведение. Към него се откриват пансион, ученическо дружество и библиотека.

През 1883 г. напуска педагогическото поприще и се установява в София. Отдава се на проблемите на статистиката. Иванчов е постоянен член на Международния статистически комитет в Санкт Петербург и участва в дейността на Парижкото статистическо дружество. Назначен е за директор на създаденото през 1881 г. Статистическото бюро на Княжество България. Заема тази длъжност от 23 декември 1893 г. до 18 януари 1899 г. Има големи заслуги за организирането на статистическата структура в страната. Плод на неговата теоретична дейност е издаването на основополагащия труд "Грамотност на населението в България".

Иванчов не остава встрани и от политическия живот. Той е сред активните дейци на Либералната (радославистка) партия. Избиран е за народен представител в ІІІ Велико народно събрание и V и Х Обикновено народно събрание (1886-1889, 1899-1900). Заема поста министър на народното посвещение в правителствата на Петко Каравелов, на д-р Васил Радославов и на Димитър Греков (1886-1887, 1899). Като шеф на просветната институция през 1899 г. въвежда с наредба

първия официален правопис на българския език, известен още като "Иванчевски правопис".

Той остава в сила в продължение на две десетилетия. През 1921 г. е отменен от Стоян Омарчевски, но две години по-късно, с известни изменения, пак е възстановен и се прилага до правописната реформа през 1945 г. От 1 октомври 1899 г. до 12 януари 1901 г. Иванчов е начело на два Министерски съвета. Едновременно е министър на външните работи и изповеданията, и на финансите.          
След поемането на властта правителството на Тодор Иванчов се намира в трудна фискална ситуация. Причината е изплащането на стари държавни заеми и неплодородното лято на 1899 г. Ето защо се вземат нестандартни мерки. В сила влиза наредба за временни удръжки от заплатите на чиновниците.  Но за да осигури по-масивен източник на средства, кабинетът предприема и друг драстичен ход. Изготвен е законопроект за замяна на поземления данък с натурален, който през октомври 1899 г. е внесен в Народното събрание. По този начин се цели

възстановяването на натуралния десятък от зърнени култури.

За българите този данък е свързан с мрачните спомени от времето на османското владичество. Той е премахнат през 1881 г. от правителството на Петко Каравелов. Отново се въвежда в 1888 г., но 6 години по-късно е отменен при управлението на Стефан Стамболов.
Поредният опит за връщане на десятъка засяга интересите най-вече на селяните от зърнопроизводителните райони на страната и дава тласък на селските вълнения. Организират се протестни събрания против законопроекта и се отправят призиви към правителството да го оттегли. Опозиционните партии публикуват пропагандни статии в своите периодични издания и изпращат агитатори по селата. Отправя се молба към княз Фердинанд І да се намеси, но той не взема отношение. Всичко това не възпира управляващите - на 15 януари 1900 г. мнозинството в парламента гласува законопроекта и той става реален факт.    
Ескалацията на напрежението още повече нараства. Протестната вълна през пролетта и лятото се разгръща и придобива широки мащаби. На събрания и митинги се вдигат 350 000 души от над 500 селища в Русенско, Варненско, Плевенско, Ловешко, Шуменско и в Беленската община. В отговор на извършените от властта арести и преследвания на активни дейци на селското движение през март - април 1900 г. избухват бунтове в русенските села Красен и Тръстеник, които са потушени от армейски и полицейски части. Като се основава на член 47 от конституцията правителството въвежда военно положение в определени райони. Уволнени или интернирани са десетки учители, които агитират против десятъка. На 1 юни същата година около 5000 селяни от селата Дуранкулак, Гьоре, Шабла и др. отказват да плащат данъка и влизат във въоръжена схватка с военни подразделения. Има случаи, когато войниците отказват да изпълняват заповедите за стрелба срещу протестиращите. Но въпреки това загиват няколко от тях, както и около 90 селяни. Други са ранени, арестувани и съдени за подбудителство и непокорство пред закона. След тези събития правителството

разширява обхвата на военното положение върху цяла Североизточна България.

Властите налагат със сила на местното население да декларира облагаемата си продукция.

Широкото използване на армията в сблъсъците предизвиква силни критики в Народното събрание срещу кабинета на Иванчов. Стига се до конфликтна ситуация между министъра на вътрешните работи д-р Васил Радославов и военния министър полковник Стефан Паприков. Последният се обявява против репресиите. В резултат двамата напускат заеманите постове, а през ноември 1900 г. правителството подава оставка. Проблемът с десятъка е основна тема на парламентарните избори в началото на 1901 г. Те са спечелени от Демократическата и Прогресивнолибералната партия. Новият кабинет начело с генерал Рачо Петров отменя закона за поземления данък, а осъдените участници в бунтовете са амнистирани.

С тези негативни изяви приключва политическата кариера на Тодор Иванчов. Но атаките срещу бившия премиер не спират дотук. По искане на депутати от ХІ Обикновено народно събрание през 1903 г. е свикан Първият държавен съд. Тази институция е създадена със Закона за съдене на министрите от 1880 г. Подсъдими са Иванчов и бившите министри от неговия кабинет на вътрешните работи и на външните работи и изповеданията д-р Васил Радославов и Димитър Тончев. Държавен обвинител е Александър Малинов. Те са обвинени в злоупотреба с държавни средства и нарушения на член 43 от Търновската конституция. На 4 юни 1903 г. са осъдени на 8 месеца затвор и лишаване от граждански и политически права. Но присъдата не влиза в сила и те не лежат нито ден зад решетките. През декември същата година са помилвани и амнистирани. Това дава възможност на Иванчов да напусне България. Заминава за Франция и се установява в Париж. Там умира след кратко боледуване в началото на януари 1905 г. Не е известно къде е погребан.