Розенкранц и Гилденстерн стоят пред голямата сцена и си подхвърлят монета за игра на ези-тура, подлагайки на изпитание теорията на вероятностите: при тях 85 пъти поред се пада ези. Диалогът им, изпълнен с абсурдни разсъждения по (псевдо)научни и житейски теми, е достоен за едни Владимир и Естрагон от Бекетовата библия „В очакване на Годо“. Но Роз и Гил не чакат никого – при тях вече е дошъл вестителят, който ги праща с неясна задача не съвсем ясно къде и засега все още неизвестно защо.
Така започва спектакълът на многообещаващия млад режисьор Боян Крачолов по енигматичната и емблематична за постмодернизма пиеса „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ на родения през 1937-а в Чехословакия британски драматург Том Стопард. Вече обживял различни пространства във вътрешността на Народния театър („Петрови в грипа и около него“) и по фасадата му („Балът на Капулети“), сега талантливият ученик на проф. Иван Добчев дебютира властно на Голяма сцена, създавайки дръзко представление, съчетало хумор и философски размисъл за свободата, избора, свободата на избора, ограниченията на предначертаното за всеки човек и смъртта – физическата и гражданската.
Пиесата на Стопард е свръхинтелектуална игра, в която главни герои са двама от второстепенните персонажи от Шекспировия „Хамлет“ – приятелите на датския принц Розенкранц и Гилденстерн, които се превръщат и малко нещо в негови шпиони. Тук събитията от оригинала биват наблюдавани през техните очи, те обаче сякаш са стигнали своето ниво на некомпетентност, изгубени в интригите на една смътна, не съвсем идентифицирана власт. „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ е за отговорността на малкия човек, попаднал в голямата история, която пишат други – големите играчи.
В ролите на двамата другари, повикани от краля узурпатор да се завърнат от университетския Витенберг, за да се опитат да узнаят какво измъчва принца след смъртта на баща му, са отличните млади актьори Ненчо Костов (Розенкранц) и Пламен Димов (Гилденстерн). Навлизащи в един чужд свят, без да са наясно какво точно се иска от тях, те не са сигурни дори в собствените си самоличности и представяйки се, объркват кой кой е. Това обаче важи за персонажите, не за актьорите – те изграждат впечатляващо плътни и живи образи, овладявайки огромно количество философски текст, който без подобаваща режисьорска мисъл и интерпретаторска мощ би доскучал още в самото начало.
По пътя си към неизвестното Розенкранц и Гилденстерн срещат актьорската трупа, която ще играе в двореца „Елсинор“, предвождана от абсолютно невероятната Александра Василева в ролята на мъж актьор. В период, очевидно кризисен за всевъзможните екзистенциални и морални ценности, тази колоритна сбирщина олицетворява упадъка в изкуството: артистите не са точно артисти, а „включително и актьори“, като техният лидер е готов дори да предложи сексуални услуги на непознатите чрез най-женствения от трупата, Алфред (Александър Тонев). По-късно, вече в двореца, Актьорът/Александра ще провежда кастинг и репетиция за „Мишеловката“, ще навиква колегите си като същински режисьор на нещо средно между претенциозен пърформанс и разюздано махленско зрелище, а в кича, който целокупно предлагат, не липсват и асоциации с родната театрална действителност.
Двамата главни герои (и зрителите) ще срещнат Хамлет (Александър Кънев), точно когато произнася прочутия си монолог – и то не гол, както някои очакват от един „луд“, а в официален черен костюм. По-късно Офелия (Надя Керанова) красиво ще се удави, плавно потъвайки в „оркестрината“, докато препрочита любовно писмо от Хамлет, сякаш не можейки да повярва в невалидността му към настоящия момент… „Не се намесвай, ние сме само зрители“, ще каже там някъде Гилденстерн на Розенкранц (или обратното).
Хамлет, Офелия и целият елсинорски антураж се вклиняват в почивките на репетицията, която продължава с тегобите на режисьора да вдигне на крака един спектакъл. С истерията на „режисьора“ Боян и Александра иронизират вълненията на собственото си съсловие, а критикувайки „актьорите“, че преиграват („Това беше пълна простотия“), Роз и Гил имат възможност отново да коментират темата за смъртта – с понятия от театралния живот: „Смъртта е един човек, който просто вече не се появява... Слизане от сцената, незабелязано и необявено – изчезване, което придобива тежест с течение на времето“…).
Екипът на постановката борави ефективно и непринудено с пространството на голямата сцена, което е почти аскетично изчистено и непренаселено. Само вертикални „стени“ от полупрозрачен найлон отделят различните действени планове в смисловата многопластовост на произведението и създават сфумато-ефект в и без това неясната за двамата главни герои ситуация. Автори на сценографията (както и на костюмите) са Борис Далчев и Михаела Добрева.
В последната част от спектакъла е резюмиран целият му философски смисъл, в цялата му дълбочина. Розенкранц и Гилденстерн са на кораба, който под техен надзор отнася Хамлет към Англия, защото с тревожния си ум е опасност за датския престол. Мислят си, че може би така ще са свободни, но относителната им свобода е на палубата на кораба – те не се движат, а някой ги мести. И когато в един момент в ръцете им е възможността да променят голямата история на Хамлет, те решават, че ще е нахално нищожни хора като тях да се намесват в „замислите на съдбата или дори само на кралете“ и ще е най-разумно да оставят всичко както си е. Но именно този избор – да не правят избор и да останат пасивни, ги води към тяхната гибел, или поне към тяхната гражданска смърт. В това е и особената актуалност на „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ днес: в сегашния обществено-политически контекст човек просто трябва да избере страна и да я брани, за да не бъде ням наблюдател на смъртта на собственото си достойнство.
В останалите роли на персонажите от „Хамлет“, преплетени с „Розенкранц и Гилденстерн…“, са Мартин Димитров (Клавдий), Радена Вълканова (Гертруда), Валентин Балабанов (Полоний), а в трупата на пътуващите актьори са още Кире Гьоревски, Иван Николов, Димитър Крумов, Асен Данков, Стелиан Радев, Явор Вълканов. Последната дума е на Капитана – Дарина Радева. Въздействащата музика е композирана от Георги Атанасов. Хореограф е Росен Михайлов. Преводът на пиесата е на Светла Манева, а на фрагментите от „Хамлет“ – на Александър Шурбанов.
Следващите представления са на 25 юни, 9 и 13 юли.
Пиесата на Том Стопард дебютира на Единбургския фестивал през 1966 г., когато той е едва на 29, и бързо се превръща в театрална сензация, достигайки сцените на Националния театър в Лондон и Бродуей. Великият актьор Лорънс Оливие, тогава директор на Националния театър, споделя, че това е спектакълът, с който се е чувствал най-горд по време на управлението си.
