Медия без
политическа реклама

„Опашката“, или как се става президент на задкулисието

Триумвиратът Захари Карабашлиев, Явор Гърдев и Владо Карамазов показа и в столицата защо спектакълът на Плевенския театър има „Аскеер 2022“ за най-добро представление

Стефан Н. Щерев
Кандидатът (Владимир Карамазов) произнася своята съдбовна предизборна реч.

Столичната театрална публика тази седмица получи живо доказателство защо спектакълът на Явор Гърдев „Опашката“ по едноименния роман на Захари Карабашлиев бе обявен от „Академия Аскеер“ за най-добро представление на сезона, а за изпънението си в него топактьорът Владимир Карамазов бе удостоен от Съюза на артистите с награда „Икар 2022“ за водеща мъжка роля. Гостуването на продукцията на Плевенския драматично-куклен театър „Иван Радоев“ в Народния преизпълни голямата зала до краен предел, тоест от официалната ложа, където бяха настанени президентът Румен Радев и първата дама, чак до последния ред на втори балкон, където зрителски крак в последните години рядко стъпва. Постановката събра ценители от няколко поколения и може би в спомените на по-възрастните от тях неволно е събудила една паметна фраза от „Коварство и любов“ на Шилер, произнасяна някога с особен патос от младия Стефан Данаилов: „…и аз ще разкажа на света как се става президент!“. Точно това, само че в съвременен вариант, разказва и спектакълът „Опашката“ – мощна политическа сатира с елементи на трилър, с ярки препратки към родния обществено-политически живот, и в същото време – универсална, незасегната от локалния ни комплекс, глобално обобщаваща. За разлика от романа в драматизацията на Явор Гърдев героите нямат конкретни (камо ли български) имена; като „българска работа“ донякъде се възприема само проваленият финал на политическия проект от разказваната история. Но къде ли не се случва човешката глупост или нелепо стечение на обстоятелствата да объркат и най-перфектния политически сценарий…

Сюжетът в „Опашката“ се заплита около писател с обещаваща кариера (Карамазов), който, съвсем ненадейно за него самия, на фона на тотална криза и протести, е поканен от неясна политическа формация да се кандидатира за предстоящите президентски избори. Първоначално интелектуалецът е безразличен към предложението, след това – заинтригуван, а впоследствие започва да вярва, че би могъл да е човекът, който ще промени нещо, сякаш никога не е чувал сентенцията, че пътят към ада е постлан с добри намерения. С навлизането в клопката на задкулисието, в механизмите на „дълбоката държава“, той се променя: става по-груб и арогантен, приема играта на големите играчи. И все пак в нея не губи докрай симпатичния си човешки образ, озарен от любовта. Дали обаче няма да предаде и нея?!

Със зряло майсторство Владо Карамазов отиграва амплитудите в поведението на своя герой: от нелишените от самоирония отношения с останалите в началото до властните изблици, присъщи на ролята, която е избрал да приеме… В образа на неговия Виктор Франкенщайн, оформил го от политическа нула до обигран кандидат, виждаме Михаил Билалов – простоват, но всесилен (понеже е свръхинформиран) човек от „службите“. В друг от менторите активисти се превъплъщава Екатерина Стоянова. Вечно недоволната майка на Кандидата, оспорваща всеки негов избор, е Светлана Янчева, която в ефектна скороговорка се оплаква от живота – жалко, че вече сме гледали доста нейни „клонинги“. Младата Надя Керанова е годеницата на бъдещия президент: тя единствена се опитва да върне героя към истинската му същност и към недописания му роман, но ненадейно поникналата й опашка я прави неприемлива в очите на обществото и ще доведе до фатални катаклизми…   

В тъканта на спектакъла присъстват като мотиви и обект на сатиризиране редица норми и клишета на новия ред: машинациите на властта; прекомерната политическа коректност; дискриминацията – реална или въображаема, на жените, различните и различността; ролята на PR-а и фалшивите новини в гримирането и трансформирането на реалността… Визуално представлението е решено от режисьора Явор Гърдев и сценографите Свила Величкова и Ванина Цандева подобно на митичното черно кабаре „Старицата от Калкута“: почти всички сцени се развиват в слабо осветен интериор, сред тъмен декор, свързвани от тревожната музика на Калин Николов, която обещава бутафорен апокалипсис. На светло на авансцената Кандидатът и целият му антураж излизат едва на финала, когато го застига развръзката – колкото парадоксална, толкова и логична.

 

Още по темата