Художникът Васил Абаджиев, добре известен и като театрален сценограф, открива днес в 18.00 часа в столичната галерия „Ракурси“ изложба живопис, наречена „Противоречия“. Тя може да бъде разгледана в арт пространството на ул. „Хан Крум“ 4А до 17 октомври.
Основното поле на изследване за автора е портретът, защото според него човешкото лице е граница между видимото и невидимото. В него се срещат това, което човекът позволява да бъде видяно, и онова, което се опитва да скрие. Лицето може едновременно да изразява желание и страх, нежност и агресия, надежда и отчаяние, вярва Васил Абаджиев.
„Човекът не може да бъде разглеждан като единно, цялостно и неизменно същество, тъй като неговата идентичност се формира в процеса на непрекъснатата промяна и взаимодействие между вътрешно противоречиви емоции и желания. Той е съвкупност от движения между противоположности – между желание и отвращение, близост и дистанция, привличане и отблъскване, страх и смелост, самота и потребност от другия. Вътрешният живот не се случва въпреки тези противоречия, а се случва именно чрез тях“, казва художникът.
В неговото изследване лицето вече не е портрет на конкретен човек, а пространство на вътрешно преживяване. То се „разпада“ между погледа, който сякаш се затваря, и устата, която остава отворена в безмълвен вик. Цветът не описва реалността, а следва емоцията: червеното се появява като напрежение и болка, синьото като отдалечаване, а светлите полета – като опит за изчезване на самата идентичност, обяснява Абаджиев.
Усмивката тук е двусмислена. Тя може да бъде жест на желание за контакт, но може да бъде и маска, зад която е скрита тревога. Именно тези противоречия превръщат лицето в психологически образ, зад който стои драматичен конфликт между желание и отвращение, между състрадание и страх, между любов и омраза, между приемане и отхвърляне, споделя художникът, закален със сложните чувства в театъра.
„Не съм търсил физическа прилика, а следите на чувствата, породени от вътрешните противоречия. Портретът в моята изложба не се стреми да „фиксира” самоличността. Аз се опитвам да уловя момента на вътрешното разместване – мига, в който човекът се оказва между две или повече емоционални състояния“, доверява той. Има човешки състояния, които могат да бъдат едновременно противоположни и взаимно свързани – всяко от тях променя начина, по който виждаме другия, и начина, по който виждаме себе си и света, отбелязва Васил Абаджиев.
Деконструкцията на портретния образ при него е начин да се разкрие невидимото. Колкото повече лицето губи своята фотографска или реалистична определеност, толкова по-силно се проявява истинското емоционално преживяване, убеден е той. „Желанието и отвращението например са две противоположни, но взаимно свързани движещи сили, които определят човешкото преживяване и поведение. Желанието ни насочва и привлича към света и към другия, но едновременно с това може да превърне другия в обект на притежание. Отвращението създава обратното движение: необходимостта да се отделим, да поставим граница, да кажем „не“. Тревогата се ражда между тях: в несигурността дали да се приближим, или да се отдръпнем, дали да се доверим, или да се защитим“.
Състраданието пък ни дава друга възможност. То предполага способност да преминем отвъд собствената си перспектива и да разпознаем чуждата болка като своя. А любовта поставя най-трудния въпрос: можем ли да бъдем близо до другия, без да го превръщаме в наша собственост. „В Шримад-Бхагаватам любовта е представена като безкористна и непрекъсваща преданост. В Бхагавад-гита тя е свързана със състраданието, отказа от егоистично притежание и способността да виждаме живото същество отвъд собствените си желания. При Шопенхауер състраданието се превръща във възможност за пробив през границата на егоистичното „аз“, като момент, в който границата между „аз“ и „другия“ започва да се размива“, дава примери Абаджиев от индуисткия епос и световното философско наследство.
Тези пет перспективи на желание, отвращение, любов, тревога и състрадание не са представени в неговата нова изложба като система от готови отговори. Те са част от по-широкия въпрос за възможността човекът да излезе извън себе си, без да престане да бъде себе си. „Именно в това е парадоксът. Ние имаме необходимост от другия, но се страхуваме от зависимостта от него. Искаме свобода, но се страхуваме от самотата. Искаме да бъдем видени, но се страхуваме да се разкрием. Копнеем за любов, но често я превръщаме в желание за притежание“, анализира противоречията авторът.
Изложбата „Противоречия“ на Васил Абаджиев не разрешава тези конфликти, а ги оставя отворени. "Защото може би човешката идентичност не се намира от едната страна на противоположността, а в самото пространство между нейните два полюса. В това пространство се появява портретът. Не като окончателен образ на човека, а като следа от неговото вътрешно движение. Защото най-дълбокото противоречие може би не е между човека и света, а вътре в самия човек“, заключава той.
Васил Абаджиев е роден през 1966 г. в Сливен в семейството на легендата на българската и световната тежка атлетика Иван Абаджиев. Завършил е специалност „Живопис“ в Национална художествена академия. Специализирал е в Cité des Arts, Париж. Има множество самостоятелни изложби у нас и участия в колективни експозиции тук и зад граница. Показвал е живописни работи и видео инсталации в Брюксел, Виена, Санкт Пьолтен – Австрия, Улм, Карлсруе, Щутгарт – Германия, Тимишоара – Румъния , Печ – Унгария, Осиек – Хърватска, Белград – Сърбия. Реализирал е над 40 сценографски проекта в България, Германия, Русия, Северна Македония и САЩ. Носител е на награди „Аскеер“ за сценографията на спектаклите „Госпожица Юлия” от Аугуст Стриндберг в Народен театър „Иван Вазов” и „Краят на играта“ от Самюел Бекет в Театър 199 – постановки на режисьорката Лилия Абаджиева, негова съпруга и дългогодишен творчески партньор.
