Валентин Лазаров, или Тино, както го знаеха всички в баскетбола, е сред едва четиримата българи, членове на Залата на славата на международната баскетфедерация (ФИБА). Той бе приет за неин член през 2013 г. като един от най-влиятелните и уважавани рефери в играта с оранжевата топка в световен мащаб.
Бил е играч и капитан на тима на Софийската политехника (1949-1954), като става съдия още като активен състезател - през 1950-а. От 1958 чак до 1983 г. е международен рефер на ФИБА. Ръководил е повече от 440 международни мача, сред които общо 22 финала на световни и континентални (европейски, африкански и азиатски) първенства. Бил е арбитър на мачовете за титлите в клубните турнири за Купа „Корач", Купа „Ронкети", КЕШ и др. Бил е рефер или съдийски делегат на общо 10 олимпийски игри. Лазаров бе един от най-уважаваните и ценени инструктори на ФИБА, като е провел 330 съдийски семинара в 116 страни. Той бе член (1992-2005) на официалния орган на ФИБА, който тълкува правилата на баскетболната игра. Автор е на 2 книги за баскетболното съдийство и множество статии по темата. Но освен това бе и строителен инженер и проектант, автор на общо 550 обекта, включително и не една и две знакови сгради.
Тино Лазаров ни напусна в края на 2020 г. на 89-годишна възраст. Ето някои от неговите пъстри истории, разказвани през годините:
Как станах баскетболен съдия
Играех в отбора на Политехниката, бях капитан. Но видях, че съм 178 см и не мога да стана първостепенен състезател, а бях много амбициозен. Исках с каквото се заема, да съм от първите и затова станах съдия. С много труд се получи. Много хора мислят, че е лесно, но обикновено човек се ражда с 60% от природните си дарби. Останалото е само плод на труд, упорит труд, тренировки и т.н. Трябва и кураж, постепенно се гради авторитет. След като изградиш реноме, тогава вече се свири лесно.
Баскетболът е едната половина от живота ми, другата е на строителен инженер и проектант. Но повече време все пак посветих на баскетбола. Това са стотици състезания, десет олимпиади, двадесетина световни първенства, финални четворки на Европа. 15 години отговарях за подготовката на съдиите в Африка - от 53 африкански страни съм провел семинари в 30 от тях.
Знаете ли какво е да стъпите в Замбия и никой да не ви посрещне! Пристигам от Йоханесбург на едно малко летище в Замбия по тъмно. Добре, че имах пари. Дадох $100 на шофьора на една кола да ме закара в хотел. Там също дадох $100 и чак на сутринта се свързах с тяхното министерство на спорта. Рекетираха ме от хотела с $50 за телефон. А председателят на баскетболната федерация забравил да ме посрещне.
Общо съм стъпил в 126 страни по всички континенти и това е направило живота ми много разнообразен за сметка на семейството. Ожених се на 44, имам две дъщери - зъботехничка и компютърна специалистка, които са млади и нормално може да са ми внучки. Жена ми се оплаква, че се чувства като вдовица, обаче ме търпи.
Строителство и баскетбол
Съчетаването на баскетбола с проектирането и строителството ми се получава, защото имам голяма работоспособност. Даже съжалявам, че не живея на Уран или на Сатурн, където денонощието е 48 часа. Непрекъснато работя, от 1992 г. съм генерален директор на проектантския институт "Интерпроект" към Международната академия на архитектурата. Все ми искат становища и консултации - за спортната зала в Ботевград, на зали в Дагестан, в Москва.
Имам 60 години трудов стаж. Близо 6 години бях главен инженер на Дамаск. В Сирия през 70-те години построиха по мои проекти зали за 10 000 (в Дамаск) и 5000 (в Алепу) зрители, а също три футболни стадиона. Проектирал съм правителствената резиденция „Бистрица“ с покрит плувен басейн, жилищния комплекс „Белите брези“ в София, мемориала „Беклемето“, посолствата ни в Кабул и Хавана.
Спортната палата в София е една от първите ми работи, но не цялата сграда, а черупката с плувния басейн. Сега с компютри е много лесно да се конструира такова нещо, но навремето беше примитивна работа. С един приятел после правихме Министерството на външните работи.
Що се отнася до мемориала на БКП на връх Бузлуджа - тогава ми окапа косата от напрежение. През целия си живот съм бил безпартиен и не съм се издигал чрез партиен ценз. Повериха ни да проектираме мемориала заедно с моя учител Богдан Атанасов. Преди това двама професори отказали, "разболели се". Конструкцията на чинията е уникална - огромна зала, като футболно поле. Над 100 м е висок пилонът, а звездата, изрязана в него, е колкото пететажна кооперация. Дотогава всичко, което ми даваха да проектирам, ми се удаваше с лекота. Но като се качих на върха, вятърът така ме залепи за земята, че не можех да стана. Микроклиматът там е убийствен. Затова беше тежко проектирането.
Тази конструкция издържа толкова години, но за нея трябва да се полагат специални грижи. През зимата и в най-малките пукнатини се образува лед. В началото на 2-3 години и чинията, и пилонът се боядисваха със специална течност. Но от онова време никой не се грижи. Крадци са направили дупки, къртили са железа. Много лековато се гледа на всичко това. А трябва да се направят изпитания, за да се установи колко още може да издържи сградата.
Линчувайте съдията
Ръководил съм много важни и напечени мачове. Но никога няма да забравя първото си европейско първенство - в Белград 1961 г. Бях много строг съдия, при мен не играеше факторът домакинство, а и бях млад и не ми пукаше. Обаче щяха да ме убият на мача Югославия - ГДР (82:73 във II групова фаза), когато изгоних техния идол Радивое Корач.
Беше страхотен баскетболист, но играеше твърдо, буташе се и аз бях първият, който му свири фаул в нападение. Обикновено в тия ситуации всичко се приписваше на защитата. Публиката полудя, искаше да ме линчува. След мача в Белград ме охраняваха полицаи. Но президентът на ФИБА (б.р. - Робер Бюснел) излезе в моя защита, каза, че съдийството е прекрасно, и във вестник поместиха опровержение: "Лазаров ни йе крив" (Лазаров не е виновен). Бях на 29 г. и така кариерата ми тръгна нагоре.
Повериха ми и финалния мач. В него Югославия загуби от СССР с 53:60, но публиката този път не реагира бурно, а баскетболистите на домакините ми благодариха. На банкета в края на европейското с Корач станахме приятели. Беше рядко културен човек. Подари ми червена свирка, с която изкарах цялата си кариера. Изядох я половината. Докато загина в катастрофа, Корач винаги ми пращаше картички за празниците.
Укротител на публиката
Когато бях инструктор, учех реферите, че първо трябва да са личности в живота като стил и държание. Тогава е по-лесно и на игрището - баскетболистите ги уважават. И давах пример с Майкъл Джордан. Ако го сложите съдия, може да не се справи, но играчите няма да протестират, защото е личност в баскетбола. Съдията трябва да спечели състезателите и треньорите. Тогава те му прощават и неминуемите грешки. Няма мач без грешка, но не е умишлено.
Помня един мач на ПАОК в Солун, когато в отбора играеха Никос Галис и Панайотис Янакис. Бяха суперзвезди. При едно мое отсъждане от публиката започнаха да хвърлят по 100 драхми - доста едри и тежки монети. Падаха като дъжд на игрището. Почудих се какво да правя, но светкавично реших - взех да събирам монетите, да се кланям и да благодаря на публиката. Хората започнаха да се смеят и напрежението се стопи.
Иначе мой принцип е да не се занимавам с публиката. Не бива да спираш мач и да искаш полицията да се намесва. Трябва да си глух за всичко, което става зад гърба ти. Може да реагираш със санкция само ако някой състезател или треньор те обиди. Съдията не трябва да е чувствителен, нека има мазоли на ушите. Трябва да покаже, че е човек, а не палач, на когото му прави удоволствие да наказва. Затова играчите ме уважаваха.
Да те искат и "Левски", и ЦСКА
Не съдийствах в България, защото от федерацията бяха преценили, че не мога да съвместявам и двете длъжности - да съм член на техническата комисия на ФИБА и да съм рефер в нашето първенство. Но една година стана така, че на финала трябваше да играят "Левски" и ЦСКА, което винаги беше един напрегнат сблъсък. Капитаните на двата отбора – Румен Спасов и Петко Маринов, ми се обадиха по телефона да ме молят да съм главен съдия. Казаха, че аз единствен мога да се справя и след това да няма обвинения, какъвто и да е изходът от мача.
Тогава се просълзих. За мен това е огромно признание. Да ми се обадят капитаните на грандовете и сами да ме помолят аз да ръководя мача – това е най-голямата чест, която ми бе оказвана в кариерата.
