Медия без
политическа реклама

6 истории на Илиан Илиев

Известният футболен треньор за малко не приключва състезателната си кариера в Троянския балкан и получава като войник предложение да остане в Сирия

Илиан Илиев
Уикипедия
Илиан Илиев

Един от най-известните български треньори в момента във футбола ни - Илиан Илиев, е роден на 2 юли 1968 г. във Варна. Именно в местния "Черно море" започва състезателната му кариера, преди да премине през 1991 г. в "Левски" за рекордните тогава 2 млн. лв. (100 000 долара). Със "сините" става три пъти шампион на България. Сред успехите му на терена е и спечелената с "Бенфика" Купа на Португалия през 1996 г. Има 34 мача и 3 гола за националния тим на България.

Бил е треньор на "Берое", с който печели Купата на България през 2010 г., на "Левски", "Верея", "Локомотив" (Пд) и в момента отново води родния си "Черно море". В чужбина е работил в анголския "Интерклубе". През 2010 г. и 2019 г. е обявен за треньор №1 в България от Асоциацията на професионалните футболисти. Има дъщеря (Мариана) и син (Илиан-младши), който върви успешно по стъпките на баща си и вече играе в мъжкия национален тим.

 

1. Как едва не приключих с футбола още в началото

Като малък отидох на първия си лагер като футболист в спортното училище във Варна. Заминахме за Троянския балкан за зимна подготовка. Треньорите ни караха да правим всеки ден походи, условията си бяха сурови. Един ден ни накараха да играем мач пред хижата. В началото играех като защитник, но тогава тръгнах по-напред и отбелязах два гола.

Но в един момент паднах в снега и при това видях как ми се е отворила дупка в коляното. Оказа се, че съм се нарязал на захвърлена бутилка. Раната беше много сериозна. Шиха ме, направиха ми четири вътрешни и четири външни шева. Имаше опасност не само да не играя футбол, но и да стана почти инвалид. Лежах 10 дни в болницата в Троян.

През това време обаче писах на нашите във Варна, че съм добре. Вече като се върнахме, на гарата другите родители питаха "Как е Илиан?". Защото съотборниците ми са им писали, че съм пострадал сериозно. Това разтревожи много родителите ми, Бог да ги прости, за които бях сигурен, че щяха да тръгнат веднага към Троян, ако бяха разбрали какво е състоянието ми.

 

2. Бягство от заключена съблекалня

Друга случка от спортното училище - вече малко по-късно, шести-седми клас. Ние бяхме една компания от 10-12 момчета, доста палави. Често правехме бели и ни наказваха. Веднъж тогавашният ни треньор Илия Сърмов нещо ни се беше ядосал и ни заключи като наказание в една от съблекалните на тогавашния стадион "Юрий Гагарин", който бе съвсем близо до спортното училище.

Ние обаче решихме да намерим изход от ситуацията и се измъкнахме от един прозорец. Отидохме и се разходихме за около час до Морската градина. Когато се прибрахме обаче, се усетихме, че не сме съобразили, че много трудно може да се върнем обратно, защото помещението бе на втория етаж. Така треньорът ни хвана, че сме избягали, и ни наложи ново наказание.

 

3. Как ми предложиха да остана в Сирия

Като бях войник, отидохме на турне с "Черно море" до Сирия. Там бяхме ние, младежкият национален отбор на Сирия и още един отбор. Към края на това турне един от помощник-треньорите в отбора - Билял Билялов - Бат Били, ме дръпна в хотела да поговорим.

Каза ми, че хората там в Сирия са ни харесали - мен и него, и предлагат от един местен клуб да останем. Дори ни обещаваха на всеки от нас къща с климатик и джип с климатик. Отказах. Още повече че тогава, както бях войник, щяха да ме обявят за дезертьор.

 

4. Перипетии в Турция

През 1993 г. бях преотстъпен от "Левски" в турския "Алтай". Посрещнаха ме много добре в Измир, но в един мач в началото увредих менискус и не можех да играя за известно време. Точно в този период ръководството, което ме привлече, си тръгна от клуба и дойдоха нови шефове. Започнаха закъснения на заплатите.

В един момент търпението ми се изчерпи и заявих, че ще напусна, ако продължава така. Те не ми повярваха. Така една вечер си събрах багажа и заминах. Но не казах на никого, тъй като бях предварително предупреден от други наши футболисти, които са запознати с подобни проблеми - Илия Вълов, Димитър Младенов. Звъннах чак като минах Чанаккале. И така се прибрах в България.

След това трябваше да чакам 3-4 месеца, докато случаят ми бъде разрешен и отново получа права да играя.

 

5. Познанството ми с Еузебио

През 1995 г. преминах от "Левски" в "Бенфика". Първата ми изненада бе, че там не водят дълги предсезонни подготовки като в България. Тук тичаме близо месец и тогава почваме контролите, а там - само 3-4 дни и веднага се играят приятелски мачове.

Тогава пристигнах с проблем и най-вероятно заради липсата на пълноценна подготовка получих сериозна контузия. Заради нея не успях да играя в началото около 4-5 месеца. Поне през този период успях да понауча португалски език, да опозная страната. Адаптирах се много бързо. Хората там са с почти български темперамент. Освен това като човек, израснал край морето, там усетих същия климат, нали Лисабон е на океана.

Всички бяха много приветливи към мен, свикнах. Оказа се също, че някой от фамилията на клубната легенда на "Бенфика" - Еузебио, е женен за българка. Тя бързо ме намери, запознахме се, идваше ми на гости. Но не само това помогна за приятелското отношение на Еузебио към мен.

Като влизаше в съблекалнята, той се отбиваше да говори с мен, което ме ласкаеше много, тъй като всички знаем футболист от каква величина бе Еузебио. А специално в "Бенфика" той бе на пиедестал. В разговорите си спомняше какви страхотни мачове е играл срещу България. Толкова години по-късно той дори помнеше почти целия наш състав. Бях впечатлен от това.

 

6. Престоят ми в Ангола

През май 2014 г. приех нова авантюра и започнах работа като треньор в анголския "Интерклубе", който е от столицата Луанда. В началото през главата ми минаваха какви ли не мисли за това къде отивам, но действителността се оказа много по-нормална. Луанда прилича почти на европейски град, нямах никакви битови проблеми.

Отборът се водеше към полицията и пътувахме с "Еърджет" в деня на дадено гостуване, след което се прибирахме вечерта. Това, което ми правеше впечатление, е, че където и да играем, публиката бе много ентусиазирана, подкрепяше и двата отбора. Дори и гостуващия, ако направи някоя хубава атака или вкара гол. Още повече, както споменах, отборът ни се водеше на полицията и се отнасяха винаги с респект към нас.

Последвайте ни и в google news бутон

Още по темата

АНКЕТА "СЕГА"

Колко медала ще спечели България на олимпийските игри в Париж 2024?